Йордан Караджов е български рок-музикант и фронтмен на легендарната група „Сигнал“. Той е и композитор на повечето им песни. Роден е в София на 20 януари 1952 г. Учи в 36-то основно училище „Максим Горки“, където е и първата му сценична изява, след това продължава образованието си в Техникума по художествени занаяти. Между 1969 и 1971 г. е член на група „Кенари“ към читалище „Светлина“, след което през 1971 г. се включва в „Златни струни“. Първият му запис е на народната песен „Дилмано, Дилберо“ (аранжимент: Найден Андреев), осъществен в БНР през 1972 г.
Г-н Караджов, Вие сте знаково име и любимец на меломаните. Какво Ви дава известността и цялото това внимание от феновете и какво взема от вас?
Аз съм петдесет години на професионалната сцена. Едва сега осъзнавам какво съм дал на почитателите си, заедно с групите, в които съм участвал – „Златни струни“ и „Сигнал“. Давам си сметка за това, че щом след толкова години сме в подсъзнанието на феновете си, това не е случайно. Те са отдали любовта си на нашите песни, а ние сме върнали същото към вярната си публика, която вече четиридесет и четири години следва „Сигнал“.
Скоро ще имате кръгла годишнина. Ставате на седемдесет. По-голямата част от времето сте прекарал на сцена. Каква е равносметката? Доволен ли сте от себе и има ли нещо, за което съжалявате?
Бих казал, че не съжалявам за нищо. Естествено, като всеки жив човек не съм доволен от някои неща, които съм искал, но не са се случили. При мен нещата са добре. Бих казал, че съм щастлив. Хобито ми отговаря на професията. Моят син казва: „Ти си щастлив човек, татко. Правиш това, от което изпитваш удоволствие“.
Върху какво работите сега? Да очакваме ли скоро нова песен и предстои ли концерт на група „Сигнал“.
Това с концертите е малко сложно. Знаете защо. Пандемичните условия в момента не позволяват да се прави каквото и да е. Отново сме в „принудителна почивка“. Все пак успяхме да завършим десетия си студиен албум, който ще представим на почитателите си през април или май тази година. Той е по текстове на големия наш приятел и колега Сашо Петров. Албумът ще се нарича „След тъмнината“.
Известно е, че сте колекционер. Кое е най-ценното в колекцията Ви и кое е последното й попълнение?
Имам колекция от четиридесет китари, с която много се гордея. Трябва да призная, че не съм я попълвал от близо пет години. Това, което имам ме държи жив. Успял съм да набавя моделите, на които са свирели моите идоли от „Ролинг Стоунс“ и „Бийтълс“.
Когато бях малък, имаше стрелбища. Там продаваха едни картички със снимки на тези и други групи. Виждайки с какви китари свирят се влюбих в няколко модела. След много години успях да си ги набавя. Горд съм с това, защото е част от детинството ми и определено е сбъдната мечта.
Конфуций казва, че да живееш в интересни времена е проклятие. Има ли скучни времена изобщо? Може ли да се направи сравнение между социализма и настоящата демокрация?
При социализма имаше нещо, което умът не може да побере. Имаше обаче и неща, които бяха добри. Говоря най-вече за моята професия. Имаше комисии в Националното радио, които преглеждаха готовата продукция на всеки един изпълнител. Това, което младите музиканти бълват сега, е недопустимо. Дори не може да става дума за поезия, защото те трудно четат и пишат на български език.
След 1989 г. работата стана трудна за намиране, но стана по-интересно. По време на социализма концертната дирекция осигуряваше турнета на нас и на останалите музиканти. Тези наши над седем хиляди концерта са резултат на тази дирекция.
Преминавайки в така наречената демокрация стана така, че този, който наистина има качества, ще продължи да практикува професията. Така се случи и със „Сигнал“. От няколко дни вече влезнахме в четиридесет и четвъртата си година от създаването на групата.
Изкушавам се да Ви задам малко по-политически въпрос. Той е свързан с това, че като че ли държавата не цени културните си дейци и това най- ярко проличава от размера на пенсиите, които те получават. Защо културата не е сред приоритетите на българската политика?
Това е болна тема още от самото раждане на думата „политика“ в България. На всичко друго се обръща внимание. Културата е в дъното на съществуването на едно общество. За съжаление, политиците до ден днешен не го разбират или пък не искат да го разберат. Нямам идея. Не мога да кажа защо го правят. В Англия и САЩ, например, голяма част от БВП се дава за култура. Дава се на техните рок, джаз и т.н. изпълнители.
При социализма ние от група „Сигнал“ сме давали по 200-300 хиляди долара отчисления от концертите си на година. Ако някой се беше замислил за това, че след време трябва да се помага на тези изпълнители, които така или иначе вървят към някакъв физически край, а това е съвсем нормално, след като сме живи хора… Абсолютно никой нехае. И предишните правителства и това се занимават с глупости. Дай боже да надживеем още правителства, но без да очакваме нищо от тях.
Вдъхва ли Ви надежда новият министър на културата и смятате ли, че един тридесет и една годишен мъж може да направи необходимите промени в сферата?
Не ме карайте да се усмихвам иронично, моля Ви!
Интервюто е на debati.bg
