Велизар Шаламанов е роден през 1961 г. в Карлово. Завършва Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. След това става доктор по кибернетика в Киев, а от 1998 г. е доцент по автоматизирани системи за управление. През 1995 г. завършва Военната академия в София. Освен това е учил в САЩ, Германия и в Европейския център за изследвания по сигурността „Джордж Маршал“. От 1998 до 2001 г. е заместник-министър на отбраната и член на Съвета по сигурността към Министерски съвет. Шаламанов е един от авторите на „План 2004“ за преструктуриране на българската армия. От 2009 г. е Директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по Консултации, командване и управление. През 2012 г. е назначен за директор по сътрудничество с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на НАТО. Бил е министър на отбраната в служебното правителство на Георги Близнашки.
Преди няколко дни от НАТО имаше съобщение, че е възможно да поиска бази в Румъния и България. На следващият ден нашият министър заяви, чв това не е нужно. Спорд вас нормално ли е в страна-членка от 18 години да не иска да разполага бази в страната си?
Става въпрос за планиране на мерки по гарантиране на сигурността на страните от НАТО. Това планиране става в процес на консултации. НАТО не е нещо абстрактно извън нас. Предложенията за обсъждане са на основата на плановете, които са разработвани с участието на България от военните и политическите органи. Това е нормален процес на консултации, в който всяка страна изказва своето мнение и решението може да бъде взето само с консенсус по предложение на командващия операциите. Не е нормално по време на такъв тип консултации във Фейсбук министърът на отбраната да изразява лично мнение. Те се водят при „закрити“ врати и са важни за изграждането на консенсус в НАТО. В тях България участва със своето правителство. В България има коалиционно правителство със съответните механизми за взимане на решения. Затова всякакъв вид медийна активност особено пък в социалните мрежи, едва ли е най-подходящият начин за постигане на успех в такива консултации. По-скоро би навредило. Създават се двусмислени послания, които при чувствителността на темата в нашето общество, всъщност не са в интерес на България. Все още, за съжаление, не е намерена най-добрата форма за работа по проблеми, свързани със сигурността в тази коалиция, където една част от хората нямат опит в тази сфера.
Свидетели сме как нашите съсседни страни се въоръжават интензивно. Известно е, че българската армия изостава драматично в своето въоръжаване, с изключение на 8-те американски изстребителя. Трябва ли спешно да бъдат почръчани и другите 8 и съответно логистиката, свързана с тях?
Не съм склонен да подкрепя термин като „спешно”. Това е фундаментално важен процес при въоръжаването, който не може да решим последните 20 години. Това изисква, както много ясно е записано в коалиционното споразумение, всеобхватна 10-годишна програма за превъоръжавана. Тя трябва да е балансирана между видовете въоръжени сили и родови войски и да отчита развитието на НАТО по отношение на технологии и оперативна съвместимост. За да бъде реализирана се изисква приемане от парламента, заедно с инвестиционен механизъм, което не надхвърля 2% от БВП като разходи за отбраната годишно. Но в един дългосрочен период от време позволява сериозна инвестиция за преодоляване на повече от 20 – 30 годишно изоставане в преоръжаването. Не на последно място един такъв механизъм изисква съвсем различна организация – процеси, органи, въвлечени хора, които планират и осъществяват този сложен процес. Той включва технологичен трансфер, индустриално сътрудничество и цялостна трансформация на нашата отбранителна индустрия в рамките на НАТО и ЕС. Това е доста по-сложен въпрос от Плана за възстановяване и устойчивост, на който отделяме толкова внимание.
С оглед на напрежението от Изток и от Запад налага ли се българската армия да инвестира и в други отбранителни системи като например ракетни комплекси?
Както подчертах трябва всеобхватна програма за превъоръжаване. Споменахте 8 самолета, които съвсем не са достатъчни. Но за да бъдат реална отбранителна способност трябва да бъдат допълнени със съвременни триизмерни радари, със съвсем нов тип зенитно-ракетни комплекси. Заедно с това старите радари и комплекси е нужно бързо да бъдат изведени. Сухопътни войски трябва да получат цялостно превъоръжаване – не само бронирани машини, но всичко свързано с разузнаване и артилерия, способности за ядрена, химическа и биологическа защита. Военноморските сили трябва да получат не само от два нови патрулни кораба, но и всичко свързано с бреговата охрана. Не може да бъде изчерпана цялата комплексност на този въпрос. Именно затова в коалиционното споразумение много ясно е казано, че 2022-ра трябва да има такава всеобхватна програма, внесена в парламента и да бъде уточнен инвестиционния механизъм, а 2023 да бъде създадена необходимата организация за тяхното изпълнение. Това ще бъде най-сложният и най-важният проект за България. Той е много по-сложен от всички магистрали, газопроводи взети заедно.
След повечеот десетилетие в НАТО успя ли българската армия да се модернизира? Промени ли се и мисленето на ръководния й състав, който се състои основно от съвестки възпитаници. Има ли нашата армия висок боен дух, който да й помогне да защити България?
Българската армия е вече почти 18 години в НАТО, поканени сме от 2002. Почти 20 години сме наясно, че трябва да придобием необходимата степен на оперативна съвместимост. За съжаление има липса на такава програма, механизъм за многогодишно финансиране и съответно капацитет за управление на такъв тип сложни проекти. Реализирани са само отделни, несвързани, нискоефективни с висока степен за съмнение за корупция проекти, които не добавят съществени отбранителни способности. Избягването на фундаменталния въпрос за развитието на НАТО, а именно участието на домакинството на интернационални сили, които гарантират оперативна съвместимост, всъщност не позволяват българската армия да се развива по начина, по който се развиват армиите на Румъния, Полша и другите страни в Източна Европа. Затова е необходима радикална промяна в подхода.
Нещата всъщност са свързани, защото в последните 30 години във военни академии и училища на страни от Западна Европа са подготвени стотици офицери и сержанти. Определено има знание за това какво е нужно. Разбирането е по-трудно да бъде оценено. Проблемът, който аз виждам е в недостатъчната амбиция и настойчивост. Това в крайна сметка се подхранва и от неясните политически послания. Затова в професионален план има достатъчно добра основа, но без политическо лидерство, което да постигне обществена подкрепа за промяна, тази промяна ще бъде отложена за още известно време.
Интервюто е от debati.bg
