Сподели

Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Носител на Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика. Доктор по руска литература, преподавател. Бил е сценарист на известни български сериали – „Под прикритие“, „Стъклен дом“ и др. В момента е творчески директор в рекламната агенция McCann Sofia.

 

Кое беше най-значимото събитие за Вас тази година?

Със знак плюс – това, което не стана с революция, стана, да се надяваме, с еволюция. Протестите не свалиха правителството, но изборите го направиха, промяна се случи дори поколенчески. Борисов не е на власт – това е значимо събитие, откъдето и да го погледнеш, най-вече защото той се позаседя. Аз не съм привърженик на дълго задържащите се държавни лидери, мисля, че това замъглява съзнанието и на най-стабилните личности. В една демокрация никой управник не е толкова специален.

Със знак минус – продължаваме да не разбираме, че всички ние сме заедно в цялата тази гадост с пандемията. Никой няма да „му хване цаката“ сам, няма да си намери индивидуална пътечка. В моя живот досега не се беше случвало да видя такова нещо – абсолютно целият свят да има един и същ проблем, целият свят да е в същата ситуация. Това е нещо уникално. А ние тук продължаваме да се държим, сякаше не сме част от света, продължаваме да не разбираме онова прословуто „Всяка човешка смърт ме намалява, защото аз съм част от цялото Човечество“. И питаме за кого бие камбаната, все едно не бие за нас. Този отказ да се осъзнае общият проблем също е събитие, тъжно събитие.

С какви трудности се сблъскват българските писатели?

Не мога да говоря от името на „българските писатели“, аз съм просто един от тях. Пътят на всеки артист е различен, всеки прави и създава, каквото може. И независимо с какво изкуство се занимава, ако има нещо важно за казване, той е длъжен да намери начин и да го каже. Колкото по-голям е талантът, толкова по-голям е дългът. Малко неща на света са по-тъжни и разочароващи от пропилян талант. А всички тези оправдания от типа „Езикът ни е малък, не се превежда“, „Никой не уважава културата“, „Хората не четат, не ходят на театър“, „Няма пари…“, „Как ще пиша и ще се издържам?“ – това са второстепенни неща пред основното, което те мотивира да създадеш едно произведение. Любов – нали в крайна сметка го обичаш това изкуство и затова си се захванал?

Виждате ли промяна в отношението на хората към културата и личностите, които се занимават с нея? Пренебрежение или възхищение преобладава? Какъв е масовият вкус?

Никой не е длъжен да ми се възхищава, защото пиша. Но не допускам и агресивната пошлост да се подиграва на честното творческо усилие. Първо като човешко същество и после като автор, аз бих се радвал на това уважение, което сам давам. Никога не съм разбирал и снизхождението спрямо изкуството и авторите у нас. Снизхождение на какво отгоре? Обикновено тези, които го проявяват, не се занимават с нищо по-важно, с нищо по-стойностно. Това дойде навярно с чалга културата – този, който ползва хартията, за да пише, е някакъв идиот, а този, който я ползва, за да хвърля салфетки, е напред с материала. Не съм съгласен. Но нека бъдем оптимисти – това сякаш започва да се променя, очовечаваме се. Или поне ми се иска.

Масовият вкус продължава да е лош, защото медиите го поддържат такъв. Нека уточним – масов вкус се създава най-вече през екрана. Работил съм дълго време като сценарист, работя и в рекламата и го виждам – много често се тръгва с презумпцията, че нещото трябва да се гледа, а ако е по-тъпо, ще се гледа повече. Само че масов вкус не се възпитава така, етос не се изгражда така. Хората не бива да бъдат подценявани – те ще гледат качествени програми, ако им се предлагат. Да, медийното съдържание не е като изкуството, много по-прилепчиво и комерсиално е – но всъщност тъкмо заради това трябва да се носи отговорност пред зрителя. Не може да му продаваме боклуци. „Лесният начин“ ще ни държи в тинята, ясно е.

Човещината ли ражда изкуство или то е плод на мечтата ни да сме Богове и необходимостта ни да творим? Лукс или нужда е то в днешно време?

Във въпроса ви всъщност няма противоречие. Да, човещината ражда изкуство и да, ние обичаме да си играем на „творци“, макар да е ясно, че само Бог е Творец. Но нали сме създадени по Негов образ и подобие? Ние приличаме на Бог точно по човещината.

Дали изкуството е лукс или нужда? Понякога мисля, че нещата, от които нямаме насъщна нужда, са най-важни. Всеки циник ще ви каже, че може без изкуство, но не може без хляб и т.н. Вероятно ще е прав. Но вижте, точно тези неща, които не ни трябват биологически, осмислят живота ни. Защото без тях заживяваме като добитък. Аз не мога да си представя живота си без изкуство, не го казвам дори като автор, а като възприемател – читател, зрител, слушател и прочие. И не го казвам от претенция, съвсем  сериозно мисля, че без присъствието на изкуството в живота си, просто няма да издържа.

Може ли радостта да създаде поезия? Не е ли тя подвластна повече на тъгата? Какво е вдъхновението изобщо?

Разбира се, че и радостта може да създаде поезия – вижте Уолт Уитман. Но въпросът ви е много интересен. Тъгата е важен градивен материал, всички го знаем. Със сигурност това, което не може да роди поезия, е равнодушието. Липсата на любопитство. Омразата също не може, тя не е съзидателна.

А какво е вдъхновението, не мога да ви отговоря. Нещо просто нахлува в главата ти и я обзема, не те оставя на мира. Имаш чувството, че самият ти живот рязко става по-интензивен, все едно „сега вече е наистина“. Не знам какво точно е, но ми харесва, когато се появява.

Постът министър на културата беше зает от доста млад мъж. Добре ли е това? Може ли Атанас Атанасов да подреди и приоритизира този сектор. Има ли какво да каже или ще се учи в движение? Имате ли опасения в това отношение?

Аз не го познавам лично, имаме общи познати. Предразсъдъците за възрастта му не могат да бъдат аргумент за нищо, виждали сме много стари глупаци в министерствата. Парадоксално е, но ако един човек е неспособен и некомпетентен, житейският му опит даже намалява с годините, става по-зле.

Изобщо това с възрастта… На мен някои още ми викат „млад поет“, а съм на 35. Голяма част от любимите ми български поети изобщо не са стигнали до тази възраст. И никога не бих ги нарекъл „млади поети“ – те са поети и точка. Не знам дали работи така с политиката, може би не. Но все пак човекът не е на 16, работоспособен мъж е. Сега има платформа – може да направи нещо или да се изложи. Ако има опасения за него, те трябва да засягат качествата му, не възрастта му. Предстои да разберем какви са неговите качества – по обичайния начин, през неговите действия.

И 2021 г. се изниза под знака на коронавируса. Свикна ли обществото ни  с него? Сплоти ли ни или ни раздели той?

Мисля, че ви отговорих в началото. Какво да добавя? Човек е по-склонен да приеме, че е жертва на световен заговор и всичко е измислица, отколкото да приеме, че може да носи някаква отговорност за ближния си.

Забелязвате ли, че всички, които смятат пандемията за измислица, са някак… живи? Умрелите никой не ги пита. И не се замисля, че да се твърдят такива неща… е все едно да кажеш на жертвите, че са загинали от измишльотина. А това е долно. Грозно е да се говори така.

Интервюто е на debati.bg

Коментари