Текстът е публикуван в портал „Култура“. Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.).
В първия ден от демонтирането на ПСА или „МОЧА“, както подобаващо го нарече младото поколение, мой колега-марксист („автентичен“, не диаматчик – да не си помислите) написа, че не било правилно един „символ“ да бъде „критикуван с чук в ръка“. Бих му казал, че дълбоко греши, защото в случая не става дума за „критика“, а именно за разрушаване – най-сетне – на въпросния „символ“ (и по технологични причини не с чук, а с флекс). За разрушаване, казвам, понеже един символ може да притежава толкова реално и интензивно, отровно битие, колкото нямат редица други напълно материални обекти. И че това е така, видяхме тутакси след началото на „специалната реставрационна операция“, както иронично нарече монтажа Явор Божанков.
Истерията, в която буквално изпаднаха старите комунисти, новите фашизоидни русофили-путинисти и цялата им останала компания, недвусмислено ни показа колко тежко присъствие – повтарям много по-тежко от редица други чисто материални обекти може да има един „символ“ – какво той е представлявал в реалния живот на живеещите с него и около него. Защото, да – невероятен възторг (у едни) и невероятен бяс (у други) отключи като начало и преди всичко отсичането и спускането на земята на стърчащата от десетилетия над София ръка на съветския „солдат“ с шпагина. И това, ще кажа, въобще не бе случайно. Защото този автомат, извисяващ се в самия център на столицата ни, доминиращ над нея, господстващ над целокупното столично (а значи, символично – българско) пространство, казваше ясно и милитарно: тук, в тази страна, господства Съветският съюз (респ. Русия) – тази територия в основата си е и си остава от 1944 г. насетне съветско завоевание, съветска република, независимо че чисто формално не успя да стане такава през 1963 г. Всичко, което живее и се движи в нея – работникът, мъжът, жената и децата на тази страна – всичко се намира под властта (и милостта) на размахания руски автомат, най-сетне инсталирал се в тази „балканска провинция“, изплъзваща се на северната империя десетилетия наред след края на ХІХ в. и ето сега триумфално (под безпрекословния шпагин) и завинаги (в излетия в бронз жест) скупчена под властта му.
Да, именно тази идея е била въплътена от създателите на сталинския паметник и тя буквално крещеше себе си от началото на 50-те години на ХХ в., като трябваше да си абсолютно сляп, за да не я виждаш. Тя, по замисъла си се натрапваше, тя, повтарям, почти „изстрелваше“ себе си от ръката с шпагина и да – виждаха я всички: и онези, които тя трябваше за „веки веков“ да съкруши и онези, които трябваше да окрили – които без този автомат разбираха го, никога, никога нямаше да станат онова, което станаха, които без него отдавна щяха да са изчезнали от тази територия.
Разбира се, преди три десетилетия въпросната „идея“, въплътена от паметника, претърпя крах, изпари се, но присъствието на този последния – с неговия жест, с вдигнатата въоръжена ръка – остана като нещо подобно на религиозно обетование, на „стена на плача“ (и на апокалиптичната надежда) за победените в Студената война. И същевременно – като травмиращ, вечно депресиращ стигмат за живелите и преживелите я.
Но ето защо именно отсичането и „детронирането“ на ръката с шпагина се превърна в истинска пространствена революция не само за София, но и за цяла България. Страната ни бе символически освободена (с три десетилетия закъснение) от откровено унижаващия я жест на тази чужеродна въоръжена ръка, престана да се намира покорена, привела глава в лицето и на мъжете и на жените, и на децата си под завоевателския .
„Най-после!“, „Доживяхме!“ – чувам да се поздравяват хората от седмица насам, колкото пъти ми се случи да мина покрай демонтиращия се паметник. И същевременно – всички комунистически и русофилски групи у нас преживяха същинска апокалиптична катастрофа, преставайки да виждат тази съхраняваща и отвъд края му техния „съветски“ свят шмайзероносна десница. Край! И едните и другите се намериха „под ново небе и на нова земя“ и това неотрицаемо чувство озонирало страната ни за едни и окончателно отнело я за други, ясно показа каква невероятна сила и значение имат „символите“, как реално се променя живота от присъствието или отсъствието им. Колко важно е за едни тези „символи“ да присъстват и да съхраняват техния лелеян, апокалиптично чакан да „възкръсне“ руско-съветски свят, а за други най-сетне да ги няма и да им позволи да заживеят в суверенна, недоминирана от московския войник държава.
Но поради всичко това невероятно ме развеселява катастрофичната истерия на „шпагино-поклонниците“. Те, същите, които посрещнаха тогава пълчищата на тази азиатска, тамерлановска „червена армия“, която освен всичко друго „освобождаваше“ народите от религията – този „опиум на народите“, днес в лицето например на клетата Велислава Дърева – сравняват смъкването на отрязаната ръка с автомата със сваляния от Голгота Кръст. Да, за изминалите три десетилетия те с ентусиазъм „взеха на въоръжение“ (както обичат да се изразяват) „православието“ което „изконно“ ни свързвало с руските „братя“. Ръката с шмайзера като голготски кръст! Умопомрачително!
По-нататък: веднага след падането на ръката, забележете – те до такава степен „одушевиха“ бронзовите си идоли, че „ничтоже сумняшеся“ започнаха да ни заплашват с вечно проклятие, ако си позволим, смъквайки ги от пиедестала им, „да разделим детенцето от майката“ – бронзовото, казвам, „детенце“ от бронзовата „майка“, скупчени под шпагина. Драга Велиславо, нека ти доверя, че слугите на ревнуваната от теб „съветска армия“ в България в онези години съвсем реално разделяха реални дечица от реалните им майки и бащи. Така например разделиха собствената ми майка (в самото начало на 1945 г. ненавършила още 12 години) от баща ѝ, моя дядо, когото разстреляха. По същия начин разделиха – пак 12-годишния баща на съпругата ми от неговия баща, разстрелян и погребан в общ гроб някъде в покрайнините на Ловеч. За това кога ще се покаеш?
Още по-нататък: отдавна (и благополучно) залезлият „народен“ поет Недялко Йорданов най-неочаквано се „вдъхнови“ и в стихче, написано „на коляно“, в лирично ридание оплака – наистина като жив – детронирания шпагиноносец от паметника, наричайки го „горкото войниче“. На него пък ще припомня, че въпросното „войниче“ и окупиралите страната ни негови скито-сарматски събратя в онези дни изнасилиха десетки или дори стотици български жени, като след това отидоха в Германия, сторвайки същото на почти един милион германки. Тоест правиха същото, което техните потомци, наред с другото, вършат в Украйна.
Загрижени за „паметта н
