Емил Стоянов е роден през 1959 г. в град Пловдив. Основател е на фондация „Пигмалион“, първата новинарска телевизия в България ТВ „Европа“, както и на онлайн медията ДЕБАТИ.БГ. Емил Стоянов е бил член на Европейския парламент, част от комисията за Култура, образование и медии и на Делегацията за връзки с Израел.
За първи път срещнах професор Михаел Бар-Зоар в Европейския парламент в Брюксел през 2011г. Участвах в представянето на книгата му, посветена на спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Като евродепутат, освен член на Комисията по култура и медии, работех активно и в делегация за приятелство с Израел, така че проблемите на Израел и еврейството никак не са ми чужди. Още повече, че в родния ми Пловдив съм израснал с приятели евреи, към които и до днес храня най-топли чувства.
Разбира се, и преди тази среща в Европарламента, аз знаех за книгата на проф. Бар-Зоар, защото тя е от много малкото книги по този въпрос, които честно и със свидетелска достоверност разказват една от най-премълчаваните истории от Втората световна война до днес.
Спасяването на българските евреи от българската интелигенция и българския народ наистина е сред най-невероятните истории на новото време. История, която чака своя Спилбърг, за да бъде разказана на света. Тя е по-значима и по-драматична от известната история за Шиндлер. Тя е толкова героична и задължаваща, че всички после изпитват неудобство да говорят за нея. Според мен спасяването на почти петдесет хиляди български евреи при присъствието на германската армия в България е отчаян героизъм, с който не може да се похвали нито един друг европейски народ, което е и една от причините за премълчаването й.
Какво всъщност се случва през далечната 1943г.?
На 1 март 1941г. в двореца Белведере, който се намира във Виена, българският министър-председател Богдан Филов в присъствието на немския и италианския министри на външните работи Йоахим фон Рибентроп и граф Галеацо Чано подписват Тристранния пакт, с който България става съюзник на Германия и Италия във Втората световна война. Причините да бъде подписан този договор са основно две. Първата е подписаният двадесет години по-рано Ньойски договор, с който се приключва Първата световна война. Той откъсва от България огромни територии, населени с компактно българско население. Този договор изпълва с гняв и негодувание българите и те са готови да се борят за поправянето на тази несправедливост. През четиридесетте години в европейския политически гамбит единствен възможен съюзник за тазия кауза е Германия, защото Съветският съюз подкрепя безрезервно Югославия, а Англия протежира Гърция.
Втората причина е, че по това време немската армия е превзела половин Европа и чака на Дунав като пита българското правителство (според дневника на тогавашния премиер Богдан Филов) дали да влезе като приятел, или като враг.
Ясно е, че при това положение дори и вечно лавиращият и хитруващ български цар Борис няма какво да направи. Още повече, че българският народ храни към Германия изключително топли чувства, защото предишната година Германия връща на България заграбената от румънците двадесет години по-рано Южна Добруджа. Българите ликуват и очакват същото да се случи с Беломорието и с Македония.
Сключвайки договора от Белведере и правителството, и царят се надяват да маневрират до последно по въпроса за изпращането на българска армия на Източния фронт срещу Русия в изпълнение на плана Барбароса. Те се надяват ролята на съюзник да бъде изчерпана с логистична подкрепа и с поддържаща военна роля на Балканите. Това е една изключително трудна задача, защото натискът от Германия е огромен. Трябва да се отбележи, че българската дипломация се справя блестящо и в крайна сметка България никога не обявява война на Съветския съюз и нито един български войник не отива на Източния фронт.
Вторият въпрос, по който българи и германци не постигат съгласие е еврейският въпрос. Всъщност, докато всички са наясно, че диалогът с немците за Източния фронт ще е много тежък, то никой не предполага, че ще се появи с такава острота еврейският въпрос. В България, както и в цяла Европа се знае за превърналата се в идеология ненавист на Хитлер към евреите, но не се знае за лагерите на смъртта, а доколкото нещо се знае, обществото някак си е с нагласа, че това е работа между германците и германските евреи, с която България не би трябвало да има нищо общо. Още повече, че българи и евреи живеят напълно хармонично от векове.
Действителността обаче се оказва доста по-различна. Още в края на 1940г., веднага след връщането на Добруджа, под германски натиск се започва работа по изработването на Закон за защита на нацията. Основни двигатели на този закон са вътрешният министър Петър Габровски и бъдещият комисар по еврейските въпроси Александър Белев. И двамата са прогермански настроени и вероятно едни от малкото истински фашисти в България. След консултации в Германия се изработва българският антиеврейски закон. Той лишава евреите от редица основни демократични права и то по един брутален и нецивилизован начин. Царят подписва този закон през януари 1941г. Впрочем за него гласуват и мнозинството от българските депутати, които са прогермански настроени. И тук е много важно да се отбележи следното: повечето прогермански депутати са такива, не защото са фашисти или обичат Германия, а защото са водени от патриотични чувства и са убедени, че съюзът с Хитлер ще донесе на България така лелеяното национално обединение. Те не споделят нито убежденията на Хитлер за арийското превъзходство, нито антиеврейската философия на фашизма. Доказателство за това е, че голяма част от депутатите, въпреки че през 1941г. подкрепят Закона за защита на нацията, през 1943г. категорично се обявяват в защита на евреите и в крайна сметка с изключителната подкрепа на Българската православна църква и в някаква степен на двореца, успяват да ги спасят.
В тази непозната за българското общество драма има няколко важни събития и персонажи. Какво се случва? През февруари 1943г. германският пълномощник Теодор Данекер и комисарят по еврейските въпроси Александър Белев подписват подробно споразумение за предаването на евреите на немците и за отвеждането им до лагерите на смъртта в Полша. Това трябва да стане в условията на изключителна тайна и на много добра организация. Споразумението, разбира се, е съгласувано и с вътрешния министър Габровски, и с премиера Филов, и с царя.
Този план изглежда блестящ, само че не може да предвиди човешкия фактор. Много блестящи планове в историята са били проваляни волно или неволно от техните изпълнители. В нашия случай това става напълно съзнателно. И главните участници в това действие приличат на герои от антична драма.
На първо място, според мен, трябва да бъде спомената невероятната Лили Паница. Лили Паница е красива и умна млада жена, която работи като секретарка и най-доверен човек на вездесъщия Александър Белев. Освен, че е предана сътрудничка, тя е и влюбена в своя шеф. Въпреки това, след като написва на пишеща машина прословутот
