Томас Фрам е роден на 29 юни 1961 г. в Дуисбург, провиниция Северен Рейн-Вестфалия. Следва в университета в Бон география, градостроителство и философия. Увлича се по литературата още като дете, като първоначално пише стихотворения, а по-късно и есета и разкази. Първите си стихосбирки публикува 1987 г. и през 1991 г. През 1992 г. той основава издателство „Авлос“, в което заедно с тогавашната си съпруга, родената в България писателка Румяна Захариева, издава българска и балканска литература, както и автори от провинция Северен Рейн-Вестфалия.
От 2000 г. работи както писател и публицист на свободна практика и живее в София. Автор е и на редица журналистически материали за България, излезли в различни немски вестници, списания и радиостанции. С цел популяризиране на българската литература сред немскоезичната публика основава издателство „CHORA“ (Хора), с което си поставя за цел да представи не само съвременни български автори, но и да даде повече информация за живота в днешна България. В момента живее в Дуисбург и често посещава София.
Г-н Фрам, един от големите Ваши предшественици, Норберт Рандоф, често казваше, че България е неговата втора родина заради любовта му към българската литература и култура. Вас какво Ви доведе в България и Ви доведе до българската литература?
Директните, преките причини бяха лични. Един мъж се премества заради една жена или заради работата. Причините на моето пребивававне в някава тема или страна се намират в бъдещето. Аз тичам след вятъра в някаква посока, в която подушвам нещо, въпреки че вятърът е с мен. Малко парадоксално. Второто нещо, естествено, за духовния човек е много важно да излиза от собствената среда, в която уж всичко се разбира от само себе си и ти с твоите отличителни белези не си отличаван, а гледан накриво. Това се шегувах – в Германия се чувствах като чужденец, тук съм чужденец, значи имам право да съм нещо отделно и затова съм по-свободен.
Вие се занимавате с журналистика и литература, пишете есета и романи, съставяте антгологии и библиографии на произведенията, които превеждате на немски език. Към кое от тези свои начинания сте най-пристрастен?
Това е много странно, това е някакво развитие. Аз се шегувам, че тук , в България, на 40 години станах първокласник в собствения си живот. Първо се учих да чета буквите, после да ги пиша, после да разбирам думите, после да правя първите изречения, после да се радвам и т. н. Така, след като в Германия вече бях издател и поет, тук започнах от нулата и си казах: хайде сега, всичко отначало. Професионално започнах с най-простите статии. След време и съответните отзиви виждаш, че има недоразумения между това, което виждаш и докладваш по някакъв съвестен начин и това, което очаква отсрещната страна. Докато докладваш само за политическите събития, няма проблем. Хората са доволни. Тези статии аз наричам „пясъчни замъци“. Те има трайност 6 часа и се разпадат, защото после събитията се раздвижват. Докладваш кой какво е казал и какво предстои. Това по принцип е много просто, но разбрах, че даже да съчиняваш такава статия, изисква баланс. Истината не е само във фактите, но и в съотношенията между тях, да се създава някаква картина. В това, което хората не приеха като тема, аз се занимавах по-дълбоко и стигнах до есета.
За да изобразяваш една действителност, е важно да съобщаваш това, което се премълчава, защото отдалеч не се вижда. Второ – пак да има съотношение, баланс, пропорция. Когато пиша една страница от 10, тази част от действителността за мен има 10% значение. Нещо такова. Така се стигаше до есетата. После си казах, че всички тези обяснения имат като предпоставка, че има причина, която е истина. В страна като България кой знае истината? Тук има само версии. Властимащите гледат да не знаеш истината, а само някаква версия. Затова много ми е смешно, че тук главните думи са: „какво е Вашето мнение по еди-кой си въпрос“; „как ще коментирате“. Тук няма истина, има само коментар, което е малко смешно. Естествено и в Германия е така, но там още вярват в някаква истина. Разбрах, че от журналистиката тръгва път към разказването. То е търпеливо проникване в тази действителност и ти не съдиш, а се опитваш да проникнеш много детайлно, за да видиш какво има. Значи истината не е предпоставка, а цел. Това ме доведе до разказването. Преводите, които правих, а имах късмет да превеждам големите романи на Зарев, ме научиха на много в тази посока. Той е майстор. Всички казват, че пише много обстоятелствено, дълго и скучно. Аз казвам – не, мили хора, не е обстотятелствено. Този човек знае, че действителността е нещо многопластово и затова обикаля едно и също събитие няколко пъти, за да ни покаже, че трябва да търсим какво има. Той ми беше голям учител. Всичко, което правя, е някакво последствие от нуждата да съм свободен. Свободата трябва на журналиста, възможност свободно да си каже мнението. Когато редакциите и в Германия ми променят заглавията и отхвърлят текстове, защото не им харасва тази истина, аз намирам начин да публикувам по своя начин. Не мога да кажа кое е най-важното. Всичко е важно по свой начин.
Споменахте големия български писател Владимир Зарев. Какво ви привлече към неговия роман „Разруха“, който бе наречен роман на промяната в Източна Европа?
Познавах Зарев отпреди. Той беше млад и беше страстен човек. Срещата бе на литературен форум. Всички бяха интровертни. Още не знаех добре български, но след 5 години имах чувството, че тук гори някакъв огън. После видях негова книга, „Битие“, в библиотеката на един човек, който каза: „Боже, на този език можеш да си палиш цигара, толкова е горещ“. Така че имаше предварителна настройка. Това, което ме привлече към него, е неговият роман. Той разбира действителността през това, което тя прави с хората. Той не е като прост разказвач, от които има много и в Германия, и тук. При Зарев такова нещо няма. При него ние разбираме какво значение имат събитията за нас. Това е литературата и покрай него разбрах тази двойнственост у много бълтари.
Живели сте дълго време в България. Какво ви вдъхнови да напишете произведения като „О, България“ и „Двете половини на ореха“?
Това е плод на онова, което казах – че хората не само тук имат стереотипи към германците, че сме много точни, чисти, подредени и не знама какво още. Има и стереотипи от страна на германците към българите. Покрай моето професионално развитие видях, че има много неща, които аз виждам и които хората не желаят или не могат да видят, защото хората с въображение не са много, и реших всичко, което се отхвърля и което не се приема както го виждам, да ползвам като материал, за да правя книги.
Какви са приликите и разликите между българската и немската литература, по Ваше наблюдение?
Винаги моята идея е да пиша нещата дотогава, докато аз ги разбирам. Имах няколко есета за българската литература. По принцип тук литературата, общо казано, има по-голямо значение за националната идентичност. Затова през 19-и век всичко е свързано с патетични насторения. Това е смешно, но има много неща, които приличат на патоса, който има при Шилер. Има и автори, които пишат в стила на Хайне. Даже думата „апостоли“, която тук се използваше за революционерите, Хайне я използва в едно есе за французите през 1835 година. Искам да кажа, че в културната сфера вече е имало една европейска общност, която уж не съществувала, но духовните хора много са общували помежду си и са си влияели.
В момента българската литература подражава на силните, което е разбираемо, но не е хубаво. Американските писатели може да са много тъпи и банални, но това е водещата нация в света и затова всички искат да им се харесват и пишат като американците. По-рано това, което ми харесваше, бяха ранните романи на Блага Димитрова – „Пътуване кам себе си“ и „Отклонение“. Това за мен са шедьоври, защото са поетични и имат чувство за съвремие. Блага например, много рано, още докато никой не знаеше, че има такова нещо като екология, тя през 60-те години пишеше такива неща: „с всяко дърво, което умира, умира един свят“. Значи тя е била много напред с осъзнаването. Първата сцена на „Отклонение“ е много показателна – комунист зад волана на „Мерседес“, чудесна е. не е „Волга“, а „Мерцедес“. Като си много добър комунист, може да си позволяваш капиталистически коли, те са идеологически изчистени.
Течение на съзнанието, всички тези рифлексии, чудесна проза, заредена със страст – това за мен е Константин Павлов с неговия пълен отказ и подигравка, пълната ирония и само ирония. Това са силни примери на българската литература, които дават принос в европейската литература и не са под влияние на никой.
Казахте, че сега се занимавате с превод на историческа литература. Какво е чувството и предизвикателство ли е това за Вас?
С течение на времето в моите скромни книжки, есетата и в романа, се опитвах да описвам конкретно от големите пейзажи до задръстването в рейса и целта ми е била просто да разказвам добре. Наистина добрата литература е рядка. Това, че се хвалят какви ли не хора, не бива да ни впечатлява. Първата цел е да информираме хората. Осъзнах, че след книгата на Дитмар Ентлер – човекът, който е написал българо-немския речник, с който учих бълграски, той е написал в ГДР през 1983 г. и нещо като книга за българската литературна история. След това няма нищо. Сега правя точно това – превеждам книги, с помощ оттук-оттам, които да запълнят дупката. Няма в Германия книга за българската литературна история и един вид сега публикувам първата такава. Затова специализираните библиотеки и институти си я поръчват. Значи има публика – може би скромна, но има. Има интерес и това е много хубава задача.
