На софийските сцени днес може да бъде видян всякакъв тип театър. На принципа „за всеки влак си има пътници“ известни и неизвестни режисьори поставят от леки, водевилни представления на границата между добрия вкус и кича, до сериозни психологически спектакли. От танцов до документален /вербатим/ театър. От класика до съвременни пиеси. От многолюдни представления до моноспектакли. Сред такова многообразие от жанрове и стилове, трудно може да се открои едно- единствено представление като гвоздей на годината.
И все пак, с цялата условност и субективност на подобна класация , „Чамкория“ може да бъде наречен безспорния хит на театралния сезон. Режисьорът Явор Гърдев е извлякъл по блестящ начин есенцията от обемистия едноименен роман на Милен Русков, за да го превърне във впечатляващ моноспектакъл на сцената на Театър „199“. А мощното присъствие на Захари Бахаров на фона на минималистичния декор, е наистина забележително. Действието ни пренася в 20-те-30-те години на миналия век, когато комунистите взривяват църквата „Св. Неделя“ и убиват 200 души. Но историческите събития са само контекст за универсалното правило, че животът на обикновения човек е пионка в ръцете на политиците и силните на деня във всички времена и епохи. Героят на Бахаров бай Славе е шофьор на омнибус, който всеки ден върти волана, вярвайки, че е взел в ръце собствения си живот. Но колкото и успешно да маневрира не може да направи нищо, за да избегне съдбата, която му е отредена. В монолозите на шофьора се редуват заредени с драматизъм епизоди и весели, разреждащи напрежението случки. Обикновени битови сюжети , пълни с афоризми и диалекти, се смесват с описание на драматични събития, които хвърлят зрителя в състояния от смях до сълзи, за да го оставят безмълвен в края на представлението.
Удивителен е начинът, по който един актьор, влизащ всяка вечер през телевизора в дома ни, като водещ на хазартна игра, успява да управлява таланта си. Независимо дали участва в представления с приятелите си от компанията “Трите мечки“ , във филмова мегапродукция като „Игра на тронове“ или в „Чамкория“ , Захари Бахаров е забележителен в превъплъщенията си и винаги имаш чувството, че го гледаш за първи път – многолик и различен. Затова и би било грехота наградата „Икар“ за главна мъжка роля да не бъде дадена тази година на него.
Тук трябва да споменем още два моноспектакъла, които си заслужава да бъдат гледани – „Пилето, което казва Ку“ на младия и набиращ популярност актьор Иван Юруков на сцената на „Нов театър НДК“ и „Черното пиле“ на Мариус Куркински в театър „Азарян“. Добрите моноспектакли за мъже не ни изненадват, защо в това отношение българският театър има добри отдавнашни традции – достатъчно е да споменем покойния Андрей Баташов, също Георги Мамалев, Ники Урумов…Но one-woman show може да се види рядко. Затова представлението „Приятно ми е, Ива!“ е скритото бижу на театралния сезон. Нищо като предварителна информация и очаквания не предвещаваше приятната изненана, която поднася този спектакъл. Неговата авторка Ива Тодорова е непозната не само за широката публика, но дори и за голяма част от професионалните театрали. Тя завършва в класа на проф. Крикор Азарян и след няколко години по софийските сцени, изчезва напълно от полезрението на артистичната общност, като се мести да живее в Италия. Завръщането й в Театър 199 с този авторски спектакъл, в който тя е буквално човекът-оркестър , е подарък за всеки ценител. В безкрайна върволица от случки и истории, Ива разказва собствения си живот, с фрагменти от който може да се идентифицира всяка жена. Посланията й са универсални и докосват сърцето на дамите, а жонглирането на Ива със сюжети, каламбури, езици , жестове, тембър на гласа , музика и танц са истинско удоволствие за сетивата. Като заслужено признание за авторката дойде предложението именно с нейното представление тази година да бъде отбелязана годишнина от рождението на учителя й проф. Азарян.
Сценичен консултант на Ива Тодорова е Стоян Радев, чийто подпис стои под друго представление, което си заслужава да бъде отбелязано . „Палачи“ в Театър „София“ е по пиеса на може би най-значимия световен драматург днес – Мартин Макдона. Съвсем наскоро неговият филм „Три билборда извън града“ спечели няколко Оскара и още повече номинации за тях. Характерно за сюжетите му са задължителния черен хумор и героите- ексцентрични, крайни, одиозни типове. В случая главният герой е палачът Хари /Деян Донков/, изпълняващ смъртни наказания чрез обесване, който трябва да се „пенсионира“ скоропостижно, защото смъртното наказание в британската империя е отменено. В същото време , в обикновения си живот, той е съпруг и баща, съдържател на кръчма, където още няколко странни птици като него се събират на по бира да нищят нещата от живота. Брутален, егоцентричен и властен, Хари цял живот се е съревновавал с „колега си“ Пиърпойнт, рекордьор по изпълнени присъди, защото е имал шанска да беси нацисти след войната. Хари се лута между спомените за бившата си работа, ревността към съперника-палач, страха по изчезналата си дъщеря и въпросителните около новия посетител на кръчмата Мууни. Историята тече с неочаквани обрати, доведени до такъв абсурд, че изтръгват смях през сълзи – също запазена марка за стила на Макдона.
„Пияните“ на Явор Гърдев в Малък градски театър „Зад канала“ е поставовка по пиеса на изключително популярния в Русия Иван Вирипаев. Защото в страната на Путин и днес драматурзите, писателите и публицистите са принудени да си служат с езоповски език, за да покажат истинското лице на властта и политиката. В България този театър се правеше по време на комунистическата диктатура и ни се иска да вярваме, че това е безвъзвратно отминало. Главните действащи лица, както подсказва заглавието, са пияни до смърт хорица с различни професии – банкери, мениджъри, директори, манекенки или проститутки, семейни двойки, колеги или напълно непознати. На сцената текат няколко паралелни истории, които се преплитат помежду си, но общото между тях е едно – всички персонажи са доведи до състояние на алкохолен делириум и залитайки, заеквайки и търкаляйки се по земята, изричат истини, които на трезва глава никога не биха могли да кажат открито , защо това би им коствало живота и кариерата. Пиянството е единственият начин да се откъснат от блатото на ежедневието. Не, те не искат да вдигат революция. За Вирипаев пътят на спасението минава през Бога и любовта, затова те се влюбват помежду си и колкото и нелепо и комично да изглеждат странно възникналите връзки помежду ми , те не будят смях, а засилват чувството на безизходица, в което персонажите се опитват да намерят миг свобода и глътка въздух . Сред 14-те актьори се открояват Владимир Пенев, Светлана Янчева, Весела Бабинова и Герасим Георгиев-Геро.
„Танцът Делхи“ е още едно представление по текст на Вирипаев, но решено в стила на модерния театър, който има общо повече с пърформанса, отколкото с класческия тип представление. Галин Стоев породи много коментари със сценичната си постановка в Народния театър, отвеждаща ни в чакалнята на болница, където разни хора правят разни неща – говорят, любят се, изневеряват си и най-вече умират, а пък други възкръсват. В тази навалица от персонажи и случки зрителят трудно може да свърже в смислен ред отделните действия и да ги навърже в някакава логична последователност. Всъщност целта на този тип модерен театър е именно тази – всеки сам да сглоби действието, да си състави собствен сюжет и представа за случващото се спрямо границите на своето въображение, да формулира за себе посланията, които не са универсални за всички. Актьорите работят повече с телата си, отколкото с лицата си и именно за това спектакълът наподобява повече пърформанс. Галин Стоев, който в момента е директор на театъра в Тулуза, е стигнал такъв етип в професионалната си кариера, който му позволява да поставя каквото си поиска и както си поиска – спрямо своите вкусове, творчески търсения и усещания за момента. Зрителят пък е в правото си да се прехласне или да се разочарова. Аз лично предпочитам представленията на Стоев като „Приятнострашно“, а не като „Танцът Делхи“.
На другия полюс на театралното изкуство е „Лисичета“ в камерната зала на Народния – класически психологически театър от висша класа. Пиесата на американската авторка Лилиян Хелман е тежка драма за разрухата в едно семейство, пред което се открива неочаквана възможност да забогатее. Стари вражди и старателно крита омраза, отприщена от желанието всеки да получи по-голям дял от евентуалното богатство, нажежават атмосферата в общия им хол. Без милост, без угризения и предразсъдъци, роднините се изправят един срещу друг, завладяни от алчността, и стигат до престъпление. Всъщност тази пиеса е считана за старомодна и години наред е била тълкувана по най-елементарния начин, като разкриваща безскрупулността на капиталистическото общесто. Изваждайки я на бял свят днес, Бина Харалампиева, показва, че тя може да звучи изключително съвременно, разиграна като психо трилър и криминална драма едновременно. Режисьорката дълбае в най-дълбоките пластове на човешката душа – агресивна и отмъстителна по природа, готова да минава през трупове, за да постигне целта си. Изключителна игра на Теодора Духовникова, която прави блестяща година и в киното, и в театъра и със сигурност ще бъде наградена с „Икар“. Напълно заслужен би бил призът и за колежката й Ана Пападопулу в поддържащата роля.
Народният театър като цяло прави много силен сезон, голямото достойнство на който е разнообразието от всякакъв тип театър и различни по почерк творци. Директорът Мариус Донкин има амбицията да привлече най-доброто от най-доброто на първата сцена и успява. Той убеди eдин от най-успешните български режисьори в чужбина – Иван Пантелеев, да се завърне след 20-годишно отсъствие и да постави прочутата пиеса на Максим Горки „Дачници” под провокативното загрлавие „NEOдачници“. През всичките тези години Пантелеев реализира проекти в Рига, Авиньон, Щутгарт, Цюрих, Люцерн… В Германия поставя в две от най-легендарните театрални пространства на Берлин – Дойчес театър и Фолксбюне. Написана през 1904 г., пиесата на Максим Горки не е нито трагедия, нито комедия. Тя е възприемана като драма, в която никой не умира , но за някои животът е тежко бреме. Героите в пиесата съществуват сред илюзиите за самите себе си и за околните и всъщност са се превърнали в комични герои, които Горки с тъга и сарказъм нарича „дачници”, т.е. временно пребиваващи , прекарващи живота си тихо и безсмислено на вилата. Те са образовни, но нестабилни и неуверени в себе си хора, които разбират, че този живот не ги устройва, но не са в състояние да променят нищо. Пантелеев избира звезден актьорски състав – Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван юрукон, Теодора Дуповникова, Стефания Колева, Николай Урумов, Рашко Младенов и други – който буквално преди 2 дни се срещна за първи път с публиката и тепърва ще чака нейните отзиви, но от всяка гледна точка това ще е едно от най-коментираните представления на сезона.
Още един първокласен спектакъл намира място в нашата своебразна класация – „Еквус“ на Младежкия театър. Пиесата на Питър Шафър поставя в центъра на сюжета психиатъра Мартин Дайзър /Малин Кръстев/, който трябва да разбере какво е накарало едно 17-годишно момче да извади с метално шило и нечувана жестокост очите на шест коня. В този казус психиатърът се сблъсква не само с тайните в проблемното семейство на момчето, но се изправя лице в лице срещу своите лични кошмари и пустотата на собствения си семеен живот. Този необкикновен случай повдига множество въпроси, а великолепната режисура на Стайко Мурджев изправя зрителя пред редица неочаквани обрати, напряга ума и емоциите му до крайна степен, за да го преведе през болезнен размисъл за вярата, религията, обществените норми, страстта и чувствителността. В бродуейския „Еквус“, който през годините е навъртял над 1200 представления, в ролята на д-р Дайзърт са влизали великани като Антъни Хопкинс и Ричард Бъртън. А Малин Кръстев за породен път доказва, че българският актьор, който най-добре може да пресъздаде вътрешния свят на човек в депресия, загубил почва под краката си и разяден от дълбоки колебания за смисъла на човешкия живот.
В този обзор не бива да пропускаме „Албена“ – новото представление на Театър българска армия, което предлага нов поглед към Йовковата героиня. Без битовизми, без местен патриотизъм, без бяла роба и пендари на шия. Режисьорът Красимир Спасов извежда Албена от от добруджанското село, където тя е обект на възхита и зависит от мъже с потури и цървули и я представя като модерна градска жена от сърцето на Европа. Любовно-криминалната ингрита е решена като трилър и те държи в напрежение и в същото време на дистанция. Умно и елегантно представление, в което Гергана Данданова блести с грация и финес.
И накрая – нещо за забавление и добро настроение. „Редки търапанари“, с което Русенският театър гостува на сцената на „Сълза и смях“, е представление на Теди Москов бликащо от хумор, находчиви хрумки и игра на думи . Режисьорът използва за основа филма на Марио Моничели „Неизвестни извършители“. Известен с безбрежното си въображение, Москов дирижира актьорите , начело с Мая Новоселска, в италиански стил – шумни, с много мимика и жестове, избухващи във възловите комични моменти. В същото време , заедно със Симон Шварц, преработва сценария на филма така, че да е близък до днешна България, която за много хора, избрали Терминал 2, е бедно, корумпирано и крадливо място, без никаква перспектива за тях.
Този обзор не претендира за изчерапателност, а отразява субективното театрално мнение на автора за репертоара през сезон 2017/2018-та. На софийска сцена се играят още много стойностни представления, излезли през предишни сезони, и дори такива, като „Секс, наркотици и рокендрол“, чийто живот продължава вече 25 години. Най-голямото признание за тези спектакли е, че за някои от тях не могат да се намерят билети за 2 месеца напред.
