Пак е 8 декември и пак студентите – учещи и завършили, всички заедно – ще си направят поредния незабравим купон с ядене, пиене и… ей тия три работи. Още от времето на моето студентство помня как с приближаването на светлата дата се усилваше предвкусването на як празник, който често се превръщаше в епичен запой с особен чар, защото е по официален повод. Покрай 8 декември ще бъдем заляти от данни за запои, купони, празнувания, сбивания и изцепки. Това не се е променило.
Навремето революционният вожд и учител Владимир Илич Ленин, същият оня, дето препарираната му мумия краси от 90 години центъра на Москва, е казал „По-близо до масите!“. Българските студенти разбират дълбочината на посланието и на 8 декември стават фундаментални ленинисти, като не се отделят от масите с ракията и кебапчетата, обикновено чак до следващата сутрин. Много от тях и в останалото време на годината често репетират за събитието, та при всяко положение може да се направи изводът, че призивът на Ленин няма да остане без тълпи студенти, които да се вслушат. В този смисъл ленинизмът е жив.
Ленин обаче е от онези лидери, които разглеждат народа именно като аморфна маса, вместо като сбор от уникални и значими личности, а такова гледище е недопустимо в едно модерно и перспективно общество. Проблемът е, че българските студенти, покрай сближаването с масите /ония с ракиите и кебапчетата/, като че ли напълно са забравили нуждата да бъдат личности не само докато танцуват върху тях, а и след края на купона. Защото когато той свърши, идва ежедневието – онова, в което трябва да отстояваш права, да работиш, да градиш и да правиш планове, които после да следваш.
Тъжната истина е, че от много години българските студенти ядат парите на мама и тати, че и своите, когато си ги изработват, купонясват, когато могат /често в скъпи заведения, Витоша, Банско, къде ли не, даже и в чужбина/, и спряха да са обществена прослойка, която активно определя бъдещето на България. Своето бъдеще.
България е пълна с проблеми, но ние не чуваме гласа на студентите, защото го няма.
Преди време те бяха в първите редици на всички протести, бяха изразители, често в императивен стил, на желание за реформи, за справедливост, за напредък. Това вече го няма. Недоволство има, но действия – не. Проблеми – да, но не и решения. Няма движение. Няма перспектива и изглежда, че няма мечти извън софрата.
В повечето други страни техните връстници и колеги изразяват позиции, протестират и се борят за идеите си. Студентите са от най-активно протестиращите във Франция, Сърбия, Хонконг, Чили, Венецуела, Ирак. Европа, Азия, Америка…практически навсякъде. България? Тук последният случай, когато те бяха на предната линия на кардиналните промени датира от вече далечните 1996/7 година. Тогава вълната от обществено недоволство помете некадърното социалистическо правителство, за да сложи край на една брутална икономическа и политическа криза, а студентите бяха от първите на протестите.
Оттогава българските студенти имат само бледи и незабележими обществени изяви, те чакат други да решават какво да бъде бъдещето им и изглежда, че се интересуват почти изцяло от ракия, кебапчета, секс и 15 минути слава, ако дойде. Ако не – много пробват да бягат на Запад, пък там – както им върже.
Не ме разбирайте погрешно – това са хубави неща до едно и дай, Боже, всекиму, по възможност – още докато е млад.
Но да се знае – кебапчетата лесно се ядат, но сами на масата не идват. Който иска да живее добре и кебапчетата да се сигурни и за следващите десетилетия, трябва да си уреди обществото така, че хем да ги произвежда, хем да не му ги крадат. А това не става със седене на масите и с повръщане под тях. Мохабетната интерпретация на Ленин трябва да приключи с края на мероприятието. Мине ли махмурлукът, трябва да отстояваш правилните каузи. А те не се изчерпват с онези битови ценности, за които стана дума по-горе.
Иначе човек не е личност, а част от онази аморфна маса, която самозвани лидери плакнат накъдето си решат. Това ли е бъдещето, което искат българските студенти за себе си?
Честит 8 декември! Наздраве!
