Първан Симеонов е роден през 1982 г. в Стара Загора. Завършва журналистика и политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Изследовател в областта на политическите партии, докторант по политология в СУ „Св. Климент Охридски“. Той е изпълнителен директор на „Галъп интернешънъл болкан“.
Г-н Симеонов, измина първата година от управлението на третото правителство на Бойко Борисов. Той стана най-дълго управлявалият демократично избран министър-председател, задминавайки и Стефан Стамболов. Въпреки това оценката, която му дават българските избиратели не е много висока – тя е 3,71. Как ще коментирате тези два факта?
Все пак това е добра оценка по шестобалната система, въпреки че е нещо като 4 „на релси”, както се изразявахме едно време. Това се дължи на следния много простичък факт: оценката е добра, но не особено, защото това управление ние вече сме го виждали – не ни въодушевява особено, най-вече защото не е ново. Ние българите обикновено предпочитаме да дойде някой нов. Или обратно – можем да я приемем като не особено, но все пак добра, защото това управление се свързва с нелоши икономически показатели, може би най-добрите от поне 20 години насам. Освен това управлението носи белега на едно позитивно засега преминаващо европейско председателство. Плюс това управлението се съобразява с протестните настроения и в общи линии се опитва да даде на всекиго по нещо, така че да няма протести. Затова и бих синтезирал данните като по-скоро позитивни, но без особено въодушевление.
През последната година има все по-ясно противопоставяне между Изтока и Запада, а според експертите то ще се задълбочава. Как оценявате колебливата посредническа роля, която Борисов се опита да изиграе и одобрение или неодобрение му навлече тя?
Част от хората, които традиционно се възпаляват на тази тема много се скандализираха от тези данни и аз за пореден път се въздържах от коментар, въпреки че понякога ми писва от глупости. Тогава се видя, че над 80% от отговорилите в един наш сондаж казаха, че балансьорската позиция е по-добра. Имам предвид случая „Скрипал” и т.н. Тогава и ГЕРБ застана в тази позиция, помните Борисов каза „дайте още доказателства”. БСП е ясно в каква позиция е. Нещо повече – негласуващите застанаха в такава позиция. Като се съберат тези три големи масива в България, в един телефонен сондаж е нормално да се получат такива данни. Още повече – наши изключително уважавани колеги в разгара на случая, или няколко дни по-рано – преди да е изкристализирала българската позиция, хванаха нива над 70%.
Тогава тази позиция беше наречена колеблива и тя е колеблива, балансьорска, позиция на снишаване, но във всеки случай позиция, която пази вътрешния ресурс на ГЕРБ – не го вкарва в източно-западни битки във вътрешен план, защото няма какво да се лъжем – голяма част от избирателите на ГЕРБ са по-скоро центристки. Те не са в умовете или сърцата си много прозападни или пък много произточни, но във всеки случай не се радват на крайностите и както винаги това управление не им даде крайности, даде им нещо по средата, което мнозина биха нарекли посредствено.
В обществото има усещане за несправедливост в няколко измерение и едно от тях е икономическото. На какво се дължи това чувство за неравенство – на останали идеи още от комунизма или пък в европейската действителност да има реална причина за това?
Обективните данни според мен най-вече са причината. Наскоро гледах обективни статистики, че ние сме едно от европейските общества с най-ясно изразени имуществени неравенства и най-вече неравенства в достъпа до благосъстояние. В България имате дори териториални измерение, което може да се види с просто око. Така че най-вече обективната картина е такава.
Икономиката може да расте, пазарът на труда може да изглежда задоволен, възприятията за икономиката са много добри, хайде не много добри, а умерено лоши. Защото те традиционно са лоши, има и инерционен скептицизъм, но сега изглеждат по-малко лоши в сравнение с поне две десетилетия назад.
Във всеки случай има две неща, които не изглеждат добре. Едното са неравенствата, а другото – преките чуждестранни инвестиции. Доколкото ми е известно, тъй като не съм тесен специалист в областта на икономиката, по-скоро виждам хората какво виждат. Пробвайте на някого да кажете, че икономически нещата в България вървят добре. Знаете по-добре от мен като представители на медиите, че добрите новини не са новини, хората си харесват лошите новини. Те дотолкова ги харесват, че ако им кажете, че нещата са ок, може да ви се скарат, поне на мен ми се е случвало няколко пъти.
Освен това влияние за това имат и остатъчни мнения от минали времена – преди 1989 г. Дължи се все пак на това, че ние се сравняваме с ЕС, както Вие отбелязахме. Трайно свикнахме да сме на опашката и това не е хубаво, чисто народопсихологически много лошо влияние оставя у поколения българи. Не е хубаво да свикваме с тази опашкарска роля, защото тя води до нихилизъм въобще като национална общност.
Не на последно място това се дължи на факта, че има остра политическа борба. Има опозиция, която доста ребром и ярко поставя тези социални въпроси и ги напомня. Затова те не могат да излязат от дневния ред и много хора ще ви кажат, че може би икономиката върви добре, но далеч не за всички.
Какво не достига на управлението на Борисов в момента, за да постигне по-висока оценка?
Първо, много висока оценка няма как да се очаква. Моментите на опиянение в най-новата българска политическа история са малко, те се броят на пръстите на едната ръка. Това са идването на Сакскобургготски, идването на Борисов през 2009 г., влизането в ЕС, оттласването от икономическата криза през 1996-1997 г. 90-те години въобще няма защо да ги слагаме в сметката, защото там преходните времена бяха съвсем различни – с много висок градус и с много по-висока обществена възбудимост. След края на Прехода, който настъпи някъде с влизането на България в ЕС можем да кажем, че са малко периодите, когато е имало някакво въодушевление. И те обикновено са идвали, когато е идвал някой нов. Борисов просто вече не е нов. Няма как да очакваме много висока оценка.
На второ място няма как да очакваш много висока оценка, защото политиката вече е игра с по-малък залог. През 90-те беше друго, имаше големи разкази, които се сблъскваха – дали в ЕС, дали в НАТО, дали не. Сега като че ли вече всичко е ясно и само спорим за детайлите. Още повече – тук управлението страда от самото себе си, както често се случва. Хората свикнаха, че се правят някакви неща. Вече не и прави толкова голямо впечатление, когато това се случва. Вече се гледа как се правят нещата, търсят се детайлите, а те невинаги са най-качествените.
Социалните мрежи от друга страна носят „социална зараза”, социални модии, подчертано критични. На всичкото отгоре България е по средата на информационни противоборства – Западът и Изтокът не на шега се сражават. Така се сражават, че има черно-бели интерпретации. Едните казват „не свалихте нито една ракета”, другите казват „свалихме 70 ракети”. И аз до де днешен не знам кое е вярното, дали е някъде по средата и изобщо има ли нещо вярно. Едните казват, че г-жа Иванчева е абсолютният демон, другите казват, че тя е абсолютният ангел. Според мен поне истината е някъде по средата, но средата липсва, липсват нюансите. В тези условия на полярни обществени реакции няма как да е по-висока оценката.
Има и още нещо. След като има ярка опозиция и те се счепкаха от скандал в скандал, това няма как да изглежда много привлекателно. Властта не може да изглежда привлекателно по този начин. В тази ситуация на две сражаващи се агитки непредубеденият човек просто се оглежда за нещо съвсем различно. На този фон няма как да имаме по-висока оценка и няма как да дойде бързо, въпреки всичките позитиви за икономиката.
