От седмици новото правителство на България, започнало мандата си в навечерието на новогодишните празници, е подложено на безпрецедентен политически и административен натиск от институциите на България.
На пръв поглед това звучи абсурдно, най-малкото защото никога в новата демократична история на България не се е случвало прокуратурата, КПКОНПИ или други държавни институции да оказват такъв натиск на управляващите, които току що са встъпили в властта. И това при положение, че години наред не са предприемали абсолютно никакви мерки относно предишните управляващи, въпреки че са имали множество и публично известни поводи за това.
Кулминация на тази атака е днешното призоваване на министър-председателя Кирил Петков и говорителката на кабинета му Лена Бориславова на разпит пред главния прокурор по повод изказване на Петков за корупцията в България. Разбира се, не по-малко смущаващ беше опитът на КПКОНПИ да извика на разпит настоящия правосъден министър. За всеки в България е ясно, че тези уж административни актове имат за цел да сплашат и да унижат новоизбраното българско правителство, което недвусмислено заявява намерението си да се бори с корупцията и организираната престъпност, за които и прокуратурата, и КПКОНПИ знаят далеч повече. И ако наистина искат да си свършат работата, е доста безпредметно да викат на разпит точно тях.
В тази политически комична ситуация любопитство буди поведението на парламента. Припомняме, че за първи път в България беше избран толкова фрагментиран парламент, при това с неясен идеологически профил. Управляващата коалиция е толкова многолика, че трудно би могла да бъде вместена в познатите ни политически категории. Единственото нещо, което ги обедини, за да направят правителство, е общото им нехаресване и отрицание спрямо бившия премиер Бойко Борисов и настоящия главен прокурор Иван Гешев. Но нито за миг не бива да се забравя, че партиите в управляващата коалицията никак не се харесват една с друга. А най-малко харесват партията на премиера Петков „Продължаваме промяната“, защото тя изненадващо успя да ги изпревари на изборите и да спечели водещата и важната политическа роля, на която се надяваха и „Демократична България“, и „Има такъв народ“, и БСП.
При тази конфигурация само можем да се питаме дали всъщност участниците в управляващата коалиция не злорадстват дискретно на неволите на правителството и не очакват то да се провали, за да последват нови избори, след които те вече биха имали шанса да бъдат лидери и да играят по-важна политическа роля. Схващайки тази двусмисленост на поведението в управляващата коалиция, съвсем естествено, представителите на бившите управляващи преминаха в политическа, юридическа и административна офанзива.
От тук нататък единственият важен въпрос е: Ще се намеси ли решително парламента в спасяването на излъченото от него правителство, или безмълвно ще наблюдава натикването му в политическия ъгъл, и има ли парламентът воля да извърши правосъдната и икономическата реформа, залегнали в управленското споразумение между четирите партии, или безпомощно ще наблюдава политическия театър?
Едно е сигурно обаче, ако парламентът продължи да стои в неактивната роля на запалянко, който люпи семки и апатично наблюдава мача, правителството ще падне. И то ще падне в не много далечно бъдеще. Тогава е напълно възможно онези партии, които си правят сметка да гледат мача не от петия, а от първия ред, да бъдат изгонени от представлението, поради апатичност и немощ, а българските избиратели да потърсят нова управленска възможност. Но в каква посока ще погледнат, засега е невъзможно да се предскаже.
Материалът е на debati.bg
