Христо Гърбов е популярен български актьор. Роден е на 23 септември 1957 г. във Варна. Като малък мечтае да стане художник или лекар. Следва „Актьорско майсторство“ за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Елка Михайлова (1979 – 1983). Женен е за режисьорката Иглика Трифонова. Работи в Драматично-куклен театър „Иван Димов“ (1983 – 1985), Драматичен Театър Ловеч (1985 – 1987), а след конкурс е назначен в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ София (1987). Първият филм, в който участва е „Леталото“ (1980 г.) Следват участията му в филмите „Аритмия“, „Рапсодия в бяло“, „Хълмът на боровинките“, „Пътуване към Йерусалим“ и др. Участва в шоуто „Улицата“ на Теди Москов, в сериалите „Морска сол“ и „Столичани в повече“. Участва в предаванията „Велика България“ и „Комиците“. За играта си в постановката „Още веднъж отзад“ от Майкъл Фрейн е награден с Аскеер’2000. На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъците му.
Г-н Гърбов, Вие сте добре познат и обичан от българската публика актьор. Успявате да разсмеете хората. Въпросът ми е какво разсмива Вас?
Разсмиват ме най-вече нелепицата и глупостта. Всеки може да изпадне в такова състояние. Пиесата „Вечеря за тъпаци“, например, се занимава с човешката глупост. Тя е много особено състояние. Тя може да е много смешна за останалите, но не и за този, който е нейна жертва. Смея се още на находчиви вицове и т.н.
Можем ли да кажем, че хората се смеем главно на истината, а плачем за илюзии?
Не. Истината е много особено нещо. Тя е много болезнена. Истината има само едно лице, но в същото време всеки си има своя. Има много филми на тази тема и за това как една и съща случка се разказва от четири различни хора и тя придобива четири различни смисъла. Случката се обогатява, а истината става трудна за откриване. Всеки преживява реални усещания в дадена ситуация и за него това е истината. Е, някой може и да лъже, когато разказва история. На това се основава и нашата актьорска професия. Според мен истината не е смешна. Човек се смее тогава, когато някой направи глупост и той я проумее. В никакъв случай не може да се каже, че истината е обект на комедиите. Ние се занимаваме с преувеличение на думи, образи и др. средства, за да превърнем ситуацията в многозначителна карикатура. Мога да дам пример с нашумелия израз „аз си преценям“, а не „преценявам, както е правилно да се каже. Много такива думи се използват от хората, а те не си дават сметка, че са грешни. Кой го касае истината в случая? Всеки си „преценя“. Това му е важно. Ние се занимаваме точно с такива думи, сленгове и жаргони, които осмиват образи, събития и изречения и ги правят смешни за хората.
Колкото до илюзиите – те са измислица, която ни е нужна. Фактически тя е измислена от хора за хора, за да може да се получи някакъв дисбаланс с действителността. Илюзията е присъща за хората и много от тях я обичат. Не знам дали ще се разстроят, ако разберат, че тя не е истина. Според мен хората, които я обичат, няма как да разберат, че тяхното вярване е било напразно. Това все пак е общо казано, примерите са различни.
Работил сте с легендарната Юлия Огнянова. С какво беше полезно това познанство и на какво Ви научи тя?
Юлия Огнянова е едно много светло лице за цялата ни театрална култура. Тя е явление. Юлия Огнянова е учителка на много от известните ни режисьори като Александър Морфов, Теди Москов. Учителка е била и на гениални актьори от това поколение, сред които са Мая Новоселска, Кръстьо Лафазанов и др.
Характерното за Юлия Огнянова е, че освен че беше изключително интелигентна жена, съумяваше да анализира проблемите на даден спектакъл и да мотивира актьори, участващи в него, да проявят неподозирани за самите тях качества. Гледал съм няколко нейни спектакъла, в които това си личеше най-ярко. Единият от тях беше „Кавказкият тебеширен кръг“. В него участваше Филип Трифонов, лека му пръст, който сам по себе си беше парадоксален актьор и тя разчиташе на това. Беше му дала да прави импровизации в представлението, които сам е написал и предложил, по темата и в рамките на образа, разбира се. Юлия Огнянова даваше възможност на такива актьори да стигат до невероятни висоти и да творят текста на момента. Получаваше се изключително смешно. На мен тези импровизации ми харесват. Нейният начин на работа ми харесва.
Юлия Огнянова умееше да гледа и да вижда, да разчита в поколенията актьори и режисьори ценното, което може да се развие и да се превърне в изкуство. Много беше хареса филма на Иглика Трифонова „Писмо до Америка“. Поклони и се веднъж и й каза:
„Ти учиш хората. Ти не си само режисьор, а и писал. Ти виждаш напред. С този филм движиш изкуството напред“.
Юлия Огнянова беше човек, отдаден изцяло на изкуството. Каквото и да се напише за нея, ще е малко. Беше изключителен педагог. Аз съм се учил от нея, до колко мога, разбира се, и колкото възприема, защото тя не ми е била директен учител. Ние се сблъскахме на снимачната площадка. Андрей Слабаков ни беше събрал в филма си „Вагнер“. Спомням, че тогава тя ме хареса и ми каза, че ставам за нейния импровизационен театър.
Давала ли Ви е конкретен съвет?
Юлия Огнянова говореше много. Конкретен съвет от нея не съм получавал, но съм си взимал поуки от нейни спектакли, от начина, по който работи с другите актьори и режисьори и от това, което им казва. Надявам се, че съм го разчел правилно.
Като заговорихме за преподаватели, мислел ли сте да станете такъв?
Мислел съм, да. Даже са ми предлагали да направя школа, но не съм направил такава. Педагогическото умение е различно от актьорското. Педагогическото умение изисква друга нагласа и умението да предадеш знанията си в организиран кръжок, например. Това е нещо, което аз мисля, че не притежавам. Мисля, че не съм много добър в преподаването. Такава оценка си давам, макар че не съм опитвал, за да кажа със сигурност. Човек може да въздейства върху хората и по друг начин. Например, децата, които ме гледат и се опитват да пресъздадат и имитират образите, които правя, също се учат по някакъв начин.
Имате много роли в театъра и киното зад гърба си. Случвало ли Ви се е да откажете такава и по какви причини?
Да, разбира се. Много пъти ми се е случвало, особено в киното, защото то е свързано със срокове. Една от причините е струпването на няколко проекта, в които участвам. Така се разминавам с някои от предложенията. Другата причина е, ако не намирам смисъл в някои участия. Няма да ви кажа конкретно за кои, но съм усещал, че не съм подходящ за ролята. Това са двете причини – заетост и неподходяща роля.
Предаването „Улицата“ на Теди Москов, в което участвате и Вие, успя да покаже недъзите на обществото по много лек и забавен начин. Епизодите и хуморът вътре в тях са актуални и днес. На какво отдавате това?
Когато се занимаваш с общочовешки неща, като влюбване и изневери, те не остаряват. Още комедиите от Аристофан се занимават с това. През тези неща преминават всички хора. Тези теми са вечни. Политическите теми са по-дребни, въпреки че проблемите с политиците са общо взето едни и същи, политическата ситуация е временна. Тя остарява, въпреки че и в сатирата има неща, които винаги са актуални.
Вълнувате се от политическия живот в страната. Бяхте и един от интелектуалците, които поискаха оставката на бившите управляващи, на главния прокурор Иван Гешев и на генералния директор на БНТ Емил Кошлуков. Оптимист ли сте за бъдещето на България?
Да. Дойдоха нови поколения и ние трябва да им дадем шанс. Много се радвам, че хората, които гласуваха, направиха този избор. Винаги трябва да се дава шанс на по-образовани хора и на такива, които искат да променят. Дванадесет години бяхме с една политическа система. Видяха и се и хубавите и лошите страни. Трябва да има движение. Вярвам в това. Дойдоха много добри поколения. Те са възпитани, юристи, с много по-различен тон, не така нахално и неуважително. За мен това, че са уважителни и ненахални ги прави много добър избор за сега. Разбира се, тежко им е, защото трябва да се справят с много кризи, но така ще се изпробват. Или ще се справят, или не. Това е движението. Не бива да се забиваме на едно място, като виждаме, че не върви и от всякъде ни хулят, че сме корумпирани, хората са бедни и т.н. Това са все неща, които изискват промяна. Няма да заклеймя някакви партии, но бих заклеймил няколко човешки категории и човешки поведения в политиката. Това е най-общо казано. Според мен за сега представителите на „Продължаваме промяната“ разполагат с доверие, въпреки че ги спрягат за леви, десни, центристи и какви ли още не. Това е пътят. Ценната политика, която касае добруването на повече хора, трябва да се обединява.
Много хора твърдят, че настоящият министър на културата е твърде млад и едва ли ще се справи с проблемите в сектора. Вие на какво мнение сте?
Да, млад е човекът. Това, че е бил откъснат от проблемите в България и че е млад, може би е някакъв недостатък, но пък това, че е млад, е хубаво, защото, ако прояви качества и влезе в проблемите на културата, ще може да свърши работа. Ако сте забелязали, културата у нас винаги е поставяна на последно място. Там пари няма, бюджетът е около 100 млн., а Министерството е страшно голямо и обхваща огромен ресор от музей, кино, театри, сгради, културни наследства и т.н. Огромно е и от към проблеми. Сблъсквал съм се със строителни интереси, с интереси на местни богати хора и др. Страшен батак е. Да не говорим за това как се финансира киното и театърът. Това са много големи отдели на културата, които имат много проблеми за решаване. Законът за киното, който приеха ГЕРБ е отвратителен. Според него и американското кино, и частните телевизии се поддържат от държавата, а българското кино е на последно място. Иначе Закона бил правен за киноиндустрията. Театърът също е зле, особено по време на пандемията. Представленията падат. Театралният бизнес, ако можем така да го наречем, почти е замрял. Проблемите са много, но да се надяваме, че този човек ще вникне в тях и ще се справи. Но, да, млад е и му липсва опит от живота тук, което не е непременно нещо лошо. Може и да е за добро.
Върху какво работите сега и къде може да Ви гледаме?
Сега се играе представлението „Големанов“ от русенския театър. Пиесата е на Ст. Л. Костов. Играя още в „Петък 13-ти“, в „Изневери в повече“, също и във „Вечеря за тъпаци“ в сатиричния театър. Това представление вече двадесет години е на сцена. Вече дванадесет години играем още едно представление на русенския театър. То се казва „Помощ, жена ми е луда“.
Когато го играехме в Казанлък се дочу разговор от публиката. Една наконтена жена беше с мъжа си, който я попита: „Какво ще гледаме тази вечер?“. Тя му отговаря: „Помощ, жена ми е луда“, комедия е“. Той я пита дали играят известни актьори. Тя му отговаря положително. След това той пак я пита как се казва пиесата. Тя отново отговаря: „Помощ, жена ми е луда“. Той й отговаря: „О, няма да я гледам. Това съм го гледал четиридесет годни“.
Това е едно от представленията, които станаха хит.
Материалът е на debati.bg
