Динамиката на международните отношения откроява нови белези на пост-колониализма. След края на епохата на големите империи техните бивши колонии продължават да се развиват в сянката на някогашните си метрополии. Определящо значение има това с какъв властови ресурс разполагат днес групите, формирали някогашната колониална администрация и пряко заинтересованите от запазването на влиянието на бившата империя.
Разпадът на големите световни империи, който през 60-те и 70-те години на ХХ век се изразяваше в обявяването на независимост на редица техни бивши колонии, бе възприет като еднократен акт, след който тези държави ще се развиват самостоятелно. Всъщност, малка част от тях успяха да изградят и следват последователно самостоятелното си развитие. Докато големите империи се разграждаха, след Втората Световна война възникна новия модел на нео-колониална система, олицетворяван от т.нар. Съвет за икономическа взаимопомощ и Варшавския договор. Съветският съюз се превърна в модерна метрополия за страните от т.нар. социалитически лагер. След края на Студената война и особено след идването на власт на Владимир Путин, цялостното развитие на Руската федерация е белязано от целенасочени усилия за възстановяване на имперската политика.
Китайската народна репубика винаги е претендирала за категорично разграничаване спрямо епохата на Империята. Но бурното икономическо развитие на страната през последните десетилетия откри пред комунистическия и стопанския елит нова перспектива, която във все по-голяма степен насърчава политика с имперски характер. Стремежът към глобална доминация все по-често определя отношенията на Китай с неговите съседни страни. Колкото по-активно търси възможности за присъствие в Европа и в Африка, толкова по-отчетливо изпъкват китайските претенции към страни и територии в Азия, които Китай смята за част от своето „естествено пространство”. Търговската война със Съединените щати ускори този процес и задълбочи неговите последствия.
Изненадващо за мнозина, съвременната епоха се оказа подходяща за възраждане на имперски амбиции. Появата на все повече регионални центрове на влияние, насърчи носталгията по някогашните световни империи. В известен смисъл, онези които подкрепят напускането на Великобритания от Европейския съюз, си представят възраждането на империята като алтернатива на европейското й развитие. „Британският изход” се мисли като възраждане на Империята чрез възстановяане на влиянието й върху нейните някогашни колонии. Британците, които повярваха в това ще имат възможността да се убедят до каква степен техните бивши колонии са готови да възродят, дори и само в икономическо отношение, Империята. Но, както носталгията, така и постколониалните рефлекси изглеждат по-живи от всякога.
След края на британското господство в Тайван израсна ново поколение, което не страда от носталгия по Великобритания, но все по-трудно приема доминацията на Китайската народна република. Откритото противопоставяне срещу Китай като форма на борба за независимост, всъщност е насочено и срещу онези стопански и политически среди, за които китайската доминация е източник на благосъстояние и власт. Преодоляването на сегашната криза в огромна степен ще зависи от това доколко политическите и стопански кръгове, които печелят от разширяването на китайското влияние ще успеят да се противопоставят ефективно на новите субекти, които се стремят към икономическа и политическа независимост.
Сделките на България и Тайван за закупуване на F16 Block 70 съвпаднаха като време, но и откроиха интересни паралели. F 16 много отдавна не е само самолет. Той е стратегически избор, който поствя страните, разполагащи с тази система в обща среда на военно и техническо развитие. Сделката на Тайван за 66 изтребителя предизвика негативна реакция и заплаха за блокиране от китайска страна на търговската дейност на „Локхийд-Мартин“ заради опасения, че тази огромна ескадрила ще бъде насочена срещу Китай. Българската сделка има много по-скромни измерения, но също предизвика симптоматична негативна реакция от страна на Руската федерация.
Тази реакция бе многократно усилена и разширена от стопанските и политически кръгове, които в продължение на повече от двадесет години продължиха да печелят от все по-ограничените военни способности на Българската армия. Тук не става дума за „любов към Русия”, към славянството или към Православието. Става дума единствено и само за интересите на обслужващия персонал на някогашната съветска империя. Няма значение дали те се опитват да представят запазването на зависимостта към Руската федерация като израз на патриотизъм. Те не страдат от носталгия по съветския режим, а консумират резултатите от липсата на политическа воля за разграничаване спрямо някогашните зависимости. Именно тези групи са заинтересовани отношенията между България и Руската федерация да продължават да се развиват в модела на „българо-съветската дружба”, с целия външнотърговски дефицит за нашата страна и всички последствия на неубедителната и колеблива позиция спрямо руската външна политика.
Степента, в която тези групи успяват да доминират икономическите и политически процеси, определя стратегическите переспктиви за развитието на България. Страната ни има нужда от нормални и равнопоставени отношения с Руската федерация, но не и от реанимиране на някогашната представа за „братска дружба”. Тя ни струваше и продължава да ни струва прекалено скъпо. В българското общество няма очаквания за някакъв тип задълбочаване на зависимостите спрямо Руската федерация, нито за възраждане на нео-колониалната система на СИВ. Но, пост-колониалните рефлекси спрямо „Русия” продължават да замъгляват очертанията на българския национален интерес, подменяйки го с корпоративни и политически амбиции.
