Радослав Гизгинджиев е на 30 години. Завършил “Кинорежисура” в класа на режисьора Дочо Боджаков, завършва филология във Великотърновския университет. Заснема поредица провокативни експериментални филми сред, които са „Светлосиньо“, „Бродят“, „Минутите“ и „Позеленяла есен“. Игралният му дебют е филмиран разказ на Елин Пелин – „Изпуснати думи“, чиято главна роля е на Койна Русева. Дебютния му роман „Рай“ се превръща в една от най-коментираните и продавани книги за последните години и се преиздава повече от няколко пъти. Втората му книга „Страници от Рая. Дневниците“ преобръща представите на книгоиздателите и гнева на българските критици като се разпродава за отрицателно време.
„Често самите ние избираме приятелите си, но животът избира онези, другите – хората, които са почти винаги до нас.
Животът избира странните ни съседи; колегите ни, с които сме дистанцирани.
Избира магазинерката, от която пазаруваме в квартала; избира пощальона ни или електротехника.
Животът избира всички онези „невидими“ хора, с които споделяме огромна част от живота си.
И с невидимите хора, които сме приели за даденост, говорим на невидим език.
Езикът, който ни помага да вземем най-важните решения в най-важния момент.
Много често невидимите хора казват подходящата шега, когато сме тъжни.
Много често магазинерката ти дава с поглед утеха, която не откриваш дори в очите на приятел.
Или твой колега прави жест, който те стопля в студен момент.
И тогава за секунди си спомняш този невидим език, с който си говорите – разбираш, че той е по-важен и по-определящ за живота ти.
Разбираш, че щом съдбата е избрала тези хора да бъдат част от живота ти, значи знаете едно и също нещо, което за секунди си го спомняте.
Парадоксът е, че ние сме Заедно само с онези, които не избираме.
Затова животът избира и онези, в които се влюбваме, за да ни подскаже за този невидим свят, който е пред очите ни всеки ден.
Зад привидното ни спокойствие и нормалност, всички крием своята лудост, истерия и страстни желания.
Мислим си, че познаваме най-близките си хора и грешим – ние не можем дори да предположим това, което са те, онова което всъщност мислят и искат да направят.
Моментът, в който допуснеш и приемеш собствената си лудост, е моментът, в който спираш да вярваш на абсолютно всички, защото знаеш, че те са не по-малко различни от теб и го крият.
Тогава стигаш до онази древна фраза, че животът е огромна лъжа.
Всеки изгражда илюзията, в която иска да живее: да лъже удобно за себе си и за другите.
Да лъже щастливо и порядъчно.
Но идва момент, в който губиш смисъла да го правиш – тогава си ти – привидно нещастен и по своему – щастлив.
Вече си свободен в затвор, чиито решетки така старателно са построили всички в очите си.
А зад решетките протяга длани единствената им истина – лудостта, която иска да излезе навън.“
Из „Повече от любов“
