Откакто албанското етническо ръководство на Косово обяви независимост от Сърбия през 2008 г., територията остава спорна и частично суверенна.
В настоящия момент тя е призната от 110 най-различни по сила и влияние държави по света от Съединените щати и Германия до Малави и Вануату. Въпреки това суверенитетът на Косово остава de facto; тя все още не е член на Организацията на обединените нации, има далечни перспективи за влизане в Европейския съюз и все още до голяма степен зависи от дипломатическото спонсорство на държавите покровители, които говорят в нейна защита.
В момента на косовския суверенитет се противопоставя Сърбия, която се ползва с подкрепата на членовете на Съвета за сигурност Русия и Китай; пет страни в ЕС, включително Испания и Кипър, които сами имат сепаратистки проблеми; и редица други страни по света като Индия, Бразилия и Индонезия. По този начин Косово се намира в замразен конфликт, подобен на тези в други оспорвани територии като Северен Кипър, Нагорни Карабах, Приднестровието и Абхазия.
От 2011 г. Европейският съюз активно действа за организирането на „нормализиране на отношенията“ между Сърбия и нейната непокорна провинция. Редица предложения предвиждат и двете страни да преминат към някакъв начин modus vivendi, който може да включва признаване, но със сигурност се призовава за стабилно, демократично, интегрирано и мултиетническо Косово с оправомощено сръбско малцинство, което запазва силни институционални връзки със своята страна-родител. Проблемът е, че не е постигнато споразумение, което означава, че членството в ООН или в ЕС остава неограничено блокирано.
Един от вариантите, които често се появяват, е разделянето на Косово по река Ибър. Това означава да се приобщи към Сърбия северният край на територията на Косово, която е преобладаващо населена от етнически сърби и на чието интегриране в етнически албанското правителство в Прищина, столицата на Косово, има ефективно противопоставяне. В замяна Сърбия ще отпише останалата територия като независима държава. На подялбата официално се противопоставят от всички страни, включително ЕС, ООН и Съединените щати, но често е била предлагана от редица политици и анализатори като вид последно решение за прекратяване на несъстоятелна безизходица. Наскоро служители в администрацията на Тръмп, включително съветникът по националната сигурност Джон Болтън, заявиха, че вече не се противопоставят на подобна идея, ако Белград и Прищина се съгласят с нея.
Сега се говори за разделяне на Косово, заедно с по-голяма размяна на територии, при която на Сърбия се отстъпва северно Косово , а Косово придобива от Сърбия населената предимно с албанция Прешевска долина. Освен това Косово би трябвало да получи членство в ООН, докато Сърбия ще получи пословичната „зелена светлина“ за членство в ЕС. Източникът на тези слухове е сръбският президент Александър Вучич, чиято грандиозна политическа театралност е склонна да го представи като единствения човек, който стои между Сърбия, и дипломатическа катастрофа за съдбата на Косово. Макар че той нито потвърди, нито отрече, че такива дискусии се провеждат с неговия косовски колега Хашим Тачи, такъв разговор поднови напрежението между двете общности.
Доводите в полза на разделянето на Косово съществуват от 1999 г. насам и имат тенденция да се въртят около следните точки:
Първо, северно Косово никога не е попадало под контрола на Прищина нито в преходния период след намесата на НАТО през 1999 г., нито след обявяването на независимост на Косово през 2008 г. Поради което Прищина няма правомощие и легитимност сред населението, което преобладаващо се идентифицира като граждани на Сърбия, защото с всички цели и намерения, Сърбия никога не е престанала да функционира там. Личните документи са издадени от Белград, стоки се закупуват със сръбски динари, плакати за сръбските избори покриват стени, а политици от Белград редовно посещават региона. Сръбските радио и телевизионни станции запълват ефира, сръбските електроенергийни и телекомуникационни компании осигуряват непрекъснато обслужване, а училищата продължават да работят по сръбска образователна учебна програма.
Второ, въпреки официалните твърдения на косовските албански лидери за териториалната цялост и неприкосновеността на границите, повечето от тях знаят, че контролираният от Сърбия север никога няма да бъдат напълно интегриран. Властта на Прищина в най-добрия случай е визуално символична. Реалната власт се крие в мътна смесица от авторитети от Белград, местни политически босове и сложна организирана престъпна мрежа, която управлява трите общини и градския център на Митровица на север от Ибър като отцепил се регион в рамките на сепаратистка единица.
В продължение на години косовското албанско ръководство обвинява севера за прилагането на редица „паралелни“ политически, икономически и социални системи с финансова подкрепа от Белград – иронично изявление, което трябва да се направи, след като корените на албанския сепаратизъм в региона започнаха с „паралелни“ институции и активни бойкоти към тогавашната югославска държава. Неотдавна тези сръбски паралелни институции се превърнаха в конституционно признати политически партии и организации в рамките на Косово, но те все още приемат заповедите си от Белград, а не от Прищина.
Третият аргумент в полза на разделянето предполага, че трябва да има поне някаква „концесия“ за Сърбия, ако Косово трябва да получи де юре независимост. Северът никога няма да се интегрира, така че аргументът е в сила, но това е единствената част от Косово, която Сърбия може да защити благодарение на своята географска близост.
……………..
Михаел Роси, „Форин полиси“
