Иво Инджев,
Иво Инджев

Дори и да е случайност, съвпадението в един и същи ден яростно русофилстващата проф. Нина Дюлгерова да призове (в интервю за в. “Труд”) да бъде спряна свободната журналистика в мое лице, последвано само часове по-късно от осъществяването на този призив по насилствен начин, е показателно за ескалацията на войнстващата русофилщина в България и за нейното чувство за безнаказаност.

Кой казва, че “интелигенцията” била безгласна буква в наше време? Ето ви доказателство за обратното: проф. Дюлгерова предлага да ми бъде затворена устата и веднага се намират банда кандидати да направят точно това.

Представянето на книгата ми “Измамата “Сан Стефано” беше подготвяно (без преувеличение) от месеци от общината в град Добрич по нейна инициатива. Но банда хулигани се опитаха да го осуетят за броени минути на 7 март на публично място в центъра на града. Градската библиотека, където бяха поканени за срещата с мен гражданите, на практика беше превзета от надъхани за разправа с мен варненски гастрольори “като на кино”. А че са дошли от Варна с мотори за тази цел, това беше ясно на добричлии (но не и на полицията).

Пак местните хора казаха, че пришълците били от варненската група на “Нощните вълци”, имитатори на своите путински батюшки. Кой им е тарторът на имитаторите е работа на полицията да каже, ако изобщо си направи труда да потърси сметка на пришълците и местните им помагачи в опита за провалянето на едно публично разгласено и институционално организирано събитие, за разтурянето на което в Наказателния кодекс се предвиждат до 2 години затвор.

Облечени по еднакъв начин мъже с черни кожени дрехи бяха окупирали първия ред столове на метри от импровизираната трибуна. Завардили бяха дори тясното пространство по пътя към нея. Изглеждаше, че дори и репликите си бяха разпределили, както позициите в залата. Един крещи да си кажа дали съм историк, че си позволявам да пиша на исторически теми, друг ме кълне на “национален предател”, трети иска да знае колко са ми платили американците, а всички вкупом ми показват и заявяват, че няма да ми позволят да говоря и трябва да се махам (спестявам цинизмите и обидите, за да не падам на нивото на простаците).

По сигнал на  симпатизанти бях предупреден, че най-вероятно ще има провокации. Но че ще има такава акция, организирана като масов линч над мен, май никой не си е представял. Не и полицията, както стана ясно на финала от твърдението на униформени, че не са били информирани за подобна опасност.

Свикнал съм да ме нападат анонимно, включително писмено със заплахи за живота ми, както и физически по улиците на София. Но този път нападението беше открито. Елементарно е за властите да установят кой кой е в тази агитка. Хулиганите изпълняваха поставената им задача лице в лице. Бяха много горди с “храбростта” да се нахвърлят като глутница срещу практически беззащитен човек.

Това е ескалация, базирана да досегашната безнаказаност след системния тормоз над моята персона, разследван не веднъж от ГДБОП без да се стигне обаче до прокурорска намеса въпреки установяването на лица, заплашващи ме със смърт.

Какво още може да (ми) случи след това надграждане на малтретирането на следващото стъпало от обявената ми война, освен най-лошото, което на висок глас ми пожелаваха? Полицаите много държаха да се подпиша под протокол, в който да пише, че събитието все пак се е състояло (след тяхната поява). Т. е. не е провалено в края на краищата. Ами ако се бях “респектирал” до степен, че да си бях тръгнал, както настояваха агресорите? Ами ако бяха преминали към фазата на физическата разправата след мой евентуален опит за съпротива? В болницата ли щях да подписвам протоколи?

Беше мило, че полицията ми предложи охрана като качулка след дъжда от обиди, заплахи и люти клетви, с които ме заливаха 25 минути командированите от Варна  паравоенни на вид “рокери” и неколцината им цивилни помагачи в залата. Отказах писмено да ангажирам “качулката” на полицията на принципа “мокър от дъжд не се бои”.

Липсва ли ти нещо, читателю, в това кратко резюме на “случката”? Правилно. Липсва отговор на въпроса за възмездието. Защото не знам какво и дали изобщо нещо се е случило на бандата хулигани. Както са дошли с престъпното си намерение и както го осъществиха частично в опит да провалят една публична проява, така и са си заминали като невинни ангели на мощни мотоциклети? Това ли е станало?

Тази история би трябвало да има продължение. Не заради личния комфорт на пишещия тези редове, а заради правилото, че изстъпление от този мащаб не бива да бъде оставяно без последици от страна на институции, политици и медии. И не само заради криминалната страна на извършеното престъпление и прецедента, на който може да се позове всеки друг желаещ да се наложи с брутална сила на политическия си противник.

Говорим за нещо повече: за пробитата национална сигурност в държава от ЕС и НАТО, в която партии и групировки дестабилизират вече демонстративно обществения ред по особено дързък начин и на публично място в интерес на разделянето на българите по нотите на Кремъл. Ако на съответните органи в същата тази държава не им е “интересно” кой точно дава тон за този марш на московската пета колона, значи положението у нас вече е “международно” – в смисъл, че без задействане на системата за колективна сигурност в рамките на съюзите, на които България официално е член, няма да се оправим сами. 

предишна статия„Политико“: Могат ли да се реализират идеите на Макрон?
следваща статияВече няма да има солници в турските ресторанти