Португалия е първата, а и последната колониална сила в Африка. „Революцията на карамфилите“ от 1974 година е повратна точка в историята на Португалия и нейните бивши колонии. Какво се промени 50 години по-късно?
Революцията започва като военен преврат, начело на който застават група млади офицери, обединени в лявото „Движение на въоръжените сили“, получило силна подкрепа от огромната част от населението в Португалия.
„Революцията на карамфилите“ от 25 април 1974 слага край не само на почти 50-годишната диктатура на Салазар и Каетану, но и на португалските колониални войни и проправя пътя на бившите колонии Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипи към тяхната независимост. През 2024 се навършиха 50 години от португалската „Революция на карамфилите“.
Ангола: „Революцията на карамфилите“ откри път към независимостта
Още докато върви смяната на режима в Лисабон, в Ангола започват преки преговори между португалското правителство и движенията за независимост в Ангола: МПЛА (Народно движение за освобождение на Ангола), УНИТА (Национален съюз за пълно освобождение на Ангола) и ФНЛА (Национален фронт за освобождение на Ангола).
Преговорите завършват успешно и през януари 1975 г. е подписано споразумение за независимост. А самата независимост на Ангола е провъзгласена няколко месеца по-късно – на 11 ноември 1975 година.
Мозамбик: бързо споразумение с Португалия
25 април е важна дата за Мозамбик, казва журналистът Фернандо Лима. По думите му „Революцията на карамфилите“ изиграва решаваща роля за постигането на споразумение за независимост на страната. То е подписано в Лусака през септември 1974 година между Португалия, от една страна, и Фронта за освобождение на Мозамбик (ФРЕЛИМО), от друга.
Фернандо Кардосо, професор по международни отношения и геополитика в Автономния университет на Лисабон е съгласен, че „Революцията на карамфилите“ е ускорила деколонизацията на Мозамбик, но смята, че независимостта им рано или късно е щяла да се осъществи и без нея. Той припомня, че през 1970-те години португалската колониална империя вече е била разглеждана в международен план като „голям анахронизъм“.
По онова време международната общност оказва огромен дипломатически натиск над Португалия, която е „първата и последна колониална сила в Африка“: Организацията на обединените нации (ООН) приема няколко резолюции, с които призовава Португалия да освободи колониите си , за да получат те независимост.
Силен натиск
Друг инструмент е засиленият натиск и по военна линия срещу Португалия. В Ангола, например, освободителните движения МПЛА, УНИТА и ФНЛА започват да получават все по-големи оръжейни доставки и военно обучение от Съветския съюз и страните от Източния блок, както и от Китай. Благодарение на тази помощ освободителните движения увеличават максимално натиска срещу колониалната сила – най-вече в провинциалните райони на страната, припомня политологът Кардосо.
Не по-различно е положението и с ФРЕЛИМО в Мозамбик. Не се знае обаче каква би била съдбата на Сао Томе и Принсипи и Кабо Верде, ако в Португалия не беше избухнала „Революцията на карамфилите“. „И на двата архипелага не е имало въоръжени освободителни движения, но е имало силни гласове, които са призовавали за цялостна автономия или дори пълна независимост на островите“, посочва политологът.
Гвинея-Бисау: първа сред петте колонии на Португалия
Процесът на независимост е бил напреднал най-много в Гвинея-Бисау. В тази западноафриканска страна движението за независимост под ръководството на Амилкар Кабрал успява да обяви едностранно независимост от Португалия още на 25 септември 1973 г. – седем месеца преди „Революцията на карамфилите“ в Португалия.
Когато португалската диктатура, а с това и колониалният режим, рухват, 34 страни членки на ООН вече са признали Гвинея-Бисау за независима държава. От военна гледна точка португалската армия отдавна е била загубила контрол над големи части от страната.
Отношенията днес: „Никога не са били по-добри“
През първите няколко години след обявяването на независимостта отношенията между освободените държави и бившата колониална сила вървят трудно. Идеологически те тръгват по различни пътища на развитие: докато Португалия се насочва към Европейския съюз, петте африкански държави тръгват по пътя на социализма и с помощ от държавите-сателити на Съветския съюз от Източния блок установяват марксистки еднопартийни системи.
До по-дълбок разрив между Португалия и бившите колонии обаче не се стига. „Не след дълго ние, гвинейците, отново се сближихме с Португалия. Винаги сме знаели, че нашата борба за освобождение е насочена срещу португалската колониална система, а не срещу португалския народ“ казва за ДВ гвинейската адвокатка Кармелита Пирес. Към това се добавят и семейните и родови връзки.
„Да не забравяме, че в продължение на векове е съществувала тази обвързаност между португалците и жителите на Гвинея-Бисау, които са се женели помежду си. Много гвинейци и днес носят португалски имена, което ни отличава съществено от народите от други колониални системи“, посочва тя.
Общност на португалскоезичните страни
Всички бивши колонии приемат португалския за свой официален език, а за много млади хора, както и за представителите на бизнеса в тези страни, Португалия всъщност е най-важната им врата към Европа днес, казва професорът по международно и конституционно право в Университета на Южна Африка Андре Томасхаузен.
През 1996 г. е създадена Общността на португалскоезичните държави (CPLP), включваща всичките девет страни в света, в които португалският е официален език. По този повод юристът с германски корени Томасхаузен казва: „Тази Общност днес е по-важна и функционира значително по-добре от франкофонската на французите. Очевидно португалската дипломация е свършила изключително добра работа“, посочва още професорът.
Има и различия
Според Фернандо Кардосо Португалия е направила много, за да преодолее негативните аспекти на колониалната си история и същевременно да подчертае положителните аспекти на историческите връзки. Положителните аспекти се основават най-вече на общия език.
Това не означава, че съответните правителства винаги споделят едни и същи позиции. Един пример за различия по международни въпроси е позицията относно войната на Русия срещу Украйна. „Разделителните линии по въпроса за Украйна си личат ясно. За разлика от Португалия, някои от африканските държави се въздържаха при гласуването в ООН за осъждането на руската агресивна война“, казва Кардосо.
*Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
