Навършиха се 76 години от спасяването на българските евреи. Това е един от най-драматичните моменти в новата ни история. Толкова драматичен, че по него може да се напише прекрасен роман или да се направи велик филм. Българският народ и неговите лидери, за разлика от повечето европейски народи и на изток, и на запад, спасяват своите близо 50 000 евреи.
Спасяването на българските евреи от българската интелигенция и българския народ наистина е сред най-невероятните истории на новото време. История, която чака своя Спилбърг, за да бъде разказана на света. Тя е по-значима и по-драматична от известната история за Шиндлер. Тя е толкова героична и задължаваща, че всички после изпитват неудобство да говорят за нея. Според мен спасяването на почти петдесет хиляди български евреи при присъствието на германската армия в България е отчаян героизъм, с който не може да се похвали нито един друг европейски народ, което е и една от причините за премълчаването й.
Какво всъщност се случва през далечната 1943г.?
На 1 март 1941г. в двореца Белведере, който се намира във Виена, българският министър-председател Богдан Филов в присъствието на немския и италианския министри на външните работи Йоахим фон Рибентроп и граф Галеацо Чано подписват Тристранния пакт, с който България става съюзник на Германия и Италия във Втората световна война. Причините да бъде подписан този договор са основно две. Първата е подписаният двадесет години по-рано Ньойски договор, с който се приключва Първата световна война. Той откъсва от България огромни територии, населени с компактно българско население. Този договор изпълва с гняв и негодувание българите и те са готови да се борят за поправянето на тази несправедливост. През четиридесетте години в европейския политически гамбит единствен възможен съюзник за тази кауза е Германия, защото Съветският съюз подкрепя безрезервно Югославия, а Англия протежира Гърция.
Втората причина е, че по това време немската армия е превзела половин Европа и чака на Дунав като пита българското правителство (според дневника на тогавашния премиер Богдан Филов) дали да влезе като приятел, или като враг.
Ясно е, че при това положение дори и вечно лавиращият и хитруващ български цар Борис няма какво да направи. Още повече, че българският народ храни към Германия изключително топли чувства, защото предишната година Германия връща на България заграбената от румънците двадесет години по-рано Южна Добруджа. Българите ликуват и очакват същото да се случи с Беломорието и с Македония.
Сключвайки договора от Белведере и правителството, и царят се надяват да маневрират до последно по въпроса за изпращането на българска армия на Източния фронт срещу Русия в изпълнение на плана Барбароса. Те се надяват ролята на съюзник да бъде изчерпана с логистична подкрепа и с поддържаща военна роля на Балканите. Това е една изключително трудна задача, защото натискът от Германия е огромен. Трябва да се отбележи, че българската дипломация се справя блестящо и в крайна сметка България никога не обявява война на Съветския съюз и нито един български войник не отива на Източния фронт.
Вторият въпрос, по който българи и германци не постигат съгласие е еврейският въпрос. Всъщност, докато всички са наясно, че диалогът с немците за Източния фронт ще е много тежък, то никой не предполага, че ще се появи с такава острота еврейският въпрос. В България, както и в цяла Европа се знае за превърналата се в идеология ненавист на Хитлер към евреите, но не се знае за лагерите на смъртта, а доколкото нещо се знае, обществото някак си е с нагласа, че това е работа между германците и германските евреи, с която България не би трябвало да има нищо общо. Още повече, че българи и евреи живеят напълно хармонично от векове.
Действителността обаче се оказва доста по-различна. Още в края на 1940г., веднага след връщането на Добруджа, под германски натиск се започва работа по изработването на Закон за защита на нацията. Основни двигатели на този закон са вътрешният министър Петър Габровски и бъдещият комисар по еврейските въпроси Александър Белев. И двамата са прогермански настроени и вероятно едни от малкото истински фашисти в България. След консултации в Германия се изработва българският антиеврейски закон. Той лишава евреите от редица основни демократични права и то по един брутален и нецивилизован начин. Царят подписва този закон през януари 1941г. Впрочем за него гласуват и мнозинството от българските депутати, които са прогермански настроени. И тук е много важно да се отбележи следното: повечето прогермански депутати са такива, не защото са фашисти или обичат Германия, а защото са водени от патриотични чувства и са убедени, че съюзът с Хитлер ще донесе на България така лелеяното национално обединение. Те не споделят нито убежденията на Хитлер за арийското превъзходство, нито антиеврейската философия на фашизма. Доказателство за това е, че голяма част от депутатите, въпреки че през 1941г. подкрепят Закона за защита на нацията, през 1943г. категорично се обявяват в защита на евреите и в крайна сметка с изключителната подкрепа на Българската православна църква и в някаква степен на двореца, успяват да ги спасят.
В тази непозната за българското общество драма има няколко важни събития и персонажи. Какво се случва? През февруари 1943г. германският пълномощник Теодор Данекер и комисарят по еврейските въпроси Александър Белев подписват подробно споразумение за предаването на евреите на немците и за отвеждането им до лагерите на смъртта в Полша. Това трябва да стане в условията на изключителна тайна и на много добра организация. Споразумението, разбира се, е съгласувано и с вътрешния министър Габровски, и с премиера Филов, и с царя.
Този план изглежда блестящ, само че не може да предвиди човешкия фактор. Много блестящи планове в историята са били проваляни волно или неволно от техните изпълнители. В нашия случай това става напълно съзнателно. И главните участници в това действие приличат на герои от антична драма.
На първо място, според мен, трябва да бъде спомената невероятната Лили Паница. Лили Паница е красива и умна млада жена, която работи като секретарка и най-доверен човек на вездесъщия Александър Белев. Освен, че е предана сътрудничка, тя е и влюбена в своя шеф. Въпреки това, след като написва на пишеща машина прословутото споразумение Данекер-Белев, тя не може в морален план да приеме това нечовешко действие срещу евреите. Лили Паница отива и уведомява лидерите на еврейската общност като дори им казва датите на депортация – 10 и 11 март. Благодарение на нея българските евреи разбират за надвисналата опасност и успяват да алармират цялата общественост.
След 9 септември Лили Паница многократно е арестувана от комунистическата милиция и месеци наред е подлагана на мъчения и всякакви гаври.
На второ място по хронология, но не и по значение трябва да бъде спомената достойната и трагична фигура на подпредседателя на българския парламент Димитър Пешев. Пешев е образован адвокат, интелектуалец, демократ, почитател на френската революция и пламенен патриот. По време на тези събития Пешев е депутат от прогерманското мнозинство и заместник-председател на Народното събрание. Трябва да се отбележи, че той е горд и независим българин, който е готов да отстоява своите демократични принципи, далече от партиите и авторитетите, независимо от цената, която ще плати. А тя се оказва твърде висока.
За първи път Пешев проявява политически характер пет години по-рано, когато е министър на правосъдието. Тогава е осъден на смърт за противодържавна дейност Дамян Велчев, който е лидер на кръга „Звено” и е антимонархист с леви убеждения. Съдът го е осъдил на смърт и животът му е в ръцете на правосъдния министър, който трябва да разпореди фактическото изпълнение на присъдата. Пешев не симпатизира на Дамян Велчев, не харесва и неговата кауза. Въпреки това не допуска да бъде екзекутиран, защото е убеден, че тази присъда е обоснована най-вече политически. Няколко дни той носи в джоба на сакото си присъдата, докато не намира начин да убеди царя да го помилва. И царят, макар и с неудоволствие, го помилва. Присъдата вече е станала повод за широк обществен дебат и Борис III няма как да се прави, че не знае за нея. Така Пешев си навлича враждебното отношение на царя и на крайнодесните кръгове в страната.
Но да се върнем към книгата на проф. Бар-Зоар, от която искам да цитирам следното: „Ако се поддадем на изкушението и се опитаме да определим точния момент, когато Пешев влиза в историята, това е онази късна сутрин на 9 март, когато…той се отправя към кабинета на вътрешния министър Габровски.”
Потресен от идващите от Кюстендил новини за депортиране на българските евреи и подготвените ешелони, Пешев, придружен от десетина депутати и видни граждани, отива при вътрешния министър Габровски и прави невиждан политически скандал и оказва тежък натиск върху министъра. В крайна сметка вътрешният министър е принуден да отмени депортирането и според проф. Бар-Зоар към 17:30 часа казва на делегацията, водена от Пешев, следното: „Сега вече може да успокоите гражданите на Кюстендил.”
Цялата делегация, опиянена от радост, се втурва да звъни на свои близки и приятели, че евреите са спасени. Някои изследователи смятат, че за това решение е спомогнал и проведен телефонен разговор с царя, но няма ясни доказателства за това. Никой от разпитваните по-късно пред Народния съд, включително и самият Габровски, не споменава такова нещо.
Въпреки че депортирането на българските евреи е прекратено с устно нареждане на министъра на вътрешните работи, Димитър Пешев е наясно, че това е само временен успех. Като юрист той държи на всяка цена да бъде изработен парламентарен документ, който ясно да осъди депортирането и да предотврати бъдещи опити в тази посока.
Тогава Пешев за втори път използва тактиката, проработила с Дамян Велчев. На 17 март той написва своето прословуто писмо в защита на евреите и започва да търси парламентарна подкрепа от депутатите.
За два дни се подписват четиридесет и трима народни представители, които по изричното настояване на Пешев са само от правителственото мнозинство. Смисълът на това е подписката да не бъде приета като антиправителствен акт. В тази декларация остро се осъжда депортирането и тя дава нужната осъдителна публичност на този процес, от който вече не могат да се разграничат нито правителството, нито царят. Това вбесява и министър-председателя Филов, и царя, защото ясно показва предварителните им намерения и никой повече не може да се прави, че не знае за това.
Декларацията на народните представители изиграва вероятно решителна роля за съдбата на евреите, но то решава и съдбата на Димитър Пешев като политик. Той вече е смятан за враг на всички. В дневника си Богдан Филов пише: „Царят е съгласен да бламираме Пешев в мнозинството и така да го обезвредим веднъж завинаги.” И мнозинството и царят не само го бламират като подпредседател на парламента, но за да го унищожат и морално пускат слуха, че е вземал пари от евреите, за да ги защитава. Разбира се, това е грозна клевета. Но и тогава, а и в наше време клеветата работи. И така Пешев е „обезвреден” от своите.
Още по-парадоксално е, че една година по-късно, когато България вече е окупирана от съветската армия и с нейна помощ българските комунисти идват на власт, върху Димитър Пешев се стоварват нови обвинения. Той е изправен пред организирания от комунистите така наречен Народен съд и е обвинен в пронацистки прояви. Пред този съд е изправен практически целият български политически елит. Пред него са изправени и всичките четиридесет и трима народни представители, подписали петицията за спасяването на евреите. Двадесет от тях са осъдени на смърт, а самият Пешев „само на 15 години затвор”. Впоследствие Пешев е помилван, но животът му в условията на комунизма е напълно провален както в обществен, така и в личен план.
В защита на Пешев неговият адвокат – доблестният евреин Йосиф Яшаров изтъква два основни аргумента. Първо, че Пешев е спасил петдесет хиляди евреи и второ, че е спасил живота на осъдения на смърт комунист Дамян Велчев, който в момента е министър на войната. Не е ясно кой от двата аргумента е надделял за спасяването на Пешев. Ясно е обаче, че самият Дамян Велчев отказва да дойде на процеса и да каже няколко добри думи за своя спасител. Също така е ясно, че първите двама адвокати, поканени да го защитят – евреите Нисим Меворах и Давид Лиджи – отказват да направят това от страх пред новата комунистическа власт. Също така ясно е, че блестящият адвокат Йосиф Яшаров, след малко повече от година след процеса на Пешев, е изхвърлен от адвокатската колегия с обвинение, че е реакционер. Това всъщност е цената да бъдеш достоен човек. Цената на достойнството плащат всички участници в този процес, защото и преди идването на комунизма, и по времето на комунизма никой не обича хората, които имат собствени морални мерки. Те са твърде неудобни, защото са по-големи от времето си.
В тази история не може да бъде пропусната и Българската православна църква. В момент, в който в Европа папата и Католическата църква мълчат повече от многозначително при започналите дивашки гонения на евреи, то Българската църква без всякакви уговорки застава на страната на преследваните. Водачи на това движение са двамата духовни пастири – софийският митрополит Стефан и пловдивският митрополит Кирил. Те защитават безкомпромисно евреите както в своите проповеди, така и в открити политически действия като писма и петиции, насочени към правителството и царя. Завинаги в историята ще останат думите от телеграмата, която непокорният митрополит Кирил изпраща на царя на страшния 25 май, когато евреите за втори път са събрани и подготвени за депортиране. А царят тактически отсъства от София. Митрополит Стефан пише или по-точно заплашва следното: „Не гони, за да не те гонят. С каквато мярка мериш, с такава ще те мерят. Знай, Борисе, че за твоите дела Бог бди на небето”. Бих искал да благодаря лично на автора, че е открил и публикувал тази забравена телеграма, защото тя се оказва твърде важна в българската история.
В това време в Пловдив обаятелният митрополит Кирил съвсем не по митрополитски, демонстративно прескача оградата на училището, където са арестувани пловдивските евреи. Той се нарежда сред тях и казва: „Където отивате вие, и аз идвам там.” Думи, достойни за велик християнски и духовен водач. По този повод проф. Бар-Зоар написва: „Няма никакво съмнение, че в цялата история на Холокоста Българската църква стои много над която и да е друга православна, протестантска или католическа църква в своята смела и непоколебима борба за спасяване на евреите.”
И така в българското общество има ясно изразена симпатия и съчувствие към българските евреи. В акцията по спасяването им се включват организациите на адвокатите, на писателите, работнически и занаятчийски организации. Всички те пишат протестни писма и апелират за подкрепа на съгражданите им евреи. Тези писма нямат политически подбуди, а само човешки и граждански смисъл. Обикновените хора крият приятелите си евреи в къщите си и не се страхуват от последствията.
Смята се, че българският цар Борис също симпатизира на евреите, най-малкото защото в неговото обкръжение има доста евреи. Никак не е изключено това да е така, но затова няма никакви преки доказателства. По-скоро царят е пряко свързан с обнародвания от него антиеврейски Закон за защита на нацията и с антисемитското му изказване пред Светия синод на Българската църква, когато владиците го притискат да отмени депортирането на евреите от България. Но ние хората сме склонни да вярваме в чудеса, още повече, ако тези чудеса са извършени не от хора като нас, а от някой цар или принц.
Емил Стоянов
Издател
Книгата „Спасение“ на проф. Михаел Бар-Зоар може да поръчате ОТ ТУК.
