Здравка Калайджиева е родена през 1951 г. Завършила е право в СУ „Св. Климент Охридски”. Има аспирантура по социология на правото в Института по социология към БАН.
От 1980 г. е член на Софийската адвокатска колегия. Здравка Калайджиева е основател, член на УС и координатор на проекти на „Български адвокати за правата на човека.“
През 2008 година убедително печели избора за българския съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. По свое желание съдия Калайджиева напусна високия пост на 1 март 2015 година, въпреки че имаше право да остане в ЕСПЧ още две години.
Тя се мотивира с факта, че е избрана с шестгодишен мандат, а междувременно мандатите на съдиите в Страсбург бяха удължени до 9 години.
Г-жо Калайджиева, защо Съдът в Страсбург писа до българското правителство във връзка с шест жалби, постъпили там, свързани с т. нар. „гражданска конфискация” и какви въпроси зададе?
Тези шест жалби се съобщават на българското правителство, за да даде становище. Това е част от рутинната процедура. Те са предшествани от решението по делото „Димитрови” и от една друга жалба, която вече се отнася до закона от 2005 г. за отнемане на имуществото, придобито от престъпна дейност.
Изглежда съдът намира, че между тези жалби има някакво сходство, защото за пореден път задава на българското правителство въпроси за това какво е сходството между законодателството (т.е. иска се анализ на решението по делото „Димитрови” и доколко то представя сходни обстоятелства с тези шест жалби).
Вероятно е също, че тези шест жалби ще бъдат решавани след решението по наскоро комуникираната първа жалба по новите закони, а не по Закона за собствеността на гражданите. Общото между всички тях е по няколко линии.
Първо, има неяснота в обществения интерес, по който законите за отнемане на имуществото преследват. Те говорят за борба с престъпността – това е допустимо и се приветства както в ЕС, така и по целия свят.
В българските закони обаче всъщност става дума за „незаконно имущество”, доколкото засегнатият не може да докаже откъде е придобил това имущество, а не и за някакво нарушение на закона или престъпление.
Нещо повече: в последното изменение на Закона за борбата с корупцията законодателят изрично записа, че процедурата по отнемане на имущество се извършва независимо от прекратяването на наказателното производство за каквото и да е престъпление или дори от оправдателна присъда.
Това означава, че у нас се избягва каквато и да било връзка между имуществото и каквото и да било нарушение на закона.
Това е друга характеристика на случая „Димитрови”, където съдът изрично отбелязва, че властите дори не са се опитвали да твърдят или да доказват нарушения на закона. Достатъчно е, че не са приели доказателствата за произхода на наличното имущество.
Знаем, че и в други европейски държави е позволена т. нар. „гражданска конфискация” без да има влязла в сила осъдителна присъда, но задължително трябва да е доказана връзка с престъпление. Именно този механизъм ли е проблемът в България?
Това е един от проблемите. У нас процедурата се провежда без да се установява каквото и да било нарушение или престъпление, т.е. властите нямат ангажимента да представят доказателства.
Отнемането на имуществото се извършва единствено въз основа на презумпцията, и тя не е оборима, че доколкото не е установен законен произход на едно имущество, то подлежи на отнемане. Българският закон нарича това „незаконно имущество” и го подлага на конфискация независимо от това дали е извършено, или не е извършено нарушение.
В другите държави съществува такава конфискация, но там властите са задължени да докажат в една или в друга степен (често в по-ниска степен, отколкото в наказателния процес) престъпния произход на имуществото. Т.е. извършване на нарушение на закона, годно да генерира имущество.
В някои от съединените щати това доказване се прави с вероятност 51% и повече, а в други – отвъд всяко разумно съмнение, както е в наказателния процес.
Ние изглежда сме единствената страна, в която имуществото се отнема просто защото е налично, защото някой е богат. Ако той не си пази разписките за 10 години назад и дори повече, това прави имуществото от определено ниво нататък незаконно и подлежи на конфискация.
Обърнатата тежест на доказване, каквато съществува по нашия закон, също е част от недостатъците, които съдът в Страсбург установи по делото „Димитрови”. Това е друга част от въпросите към правителството по сега съобщените шест жалби.
Преди малко споменахте законодателното решение, което позволява процедурата по конфискация да продължава, дори човекът да е бил оправдан от българския съд. Как ще коментирате това решение и има ли го някъде другаде по света?
Мен ме смути на първо място това, че законодателят реши незабавно да преодолява онова, което Върховният съд прие в свое тълкувателно решение.
Законността в една държава се крепи както на приетите закони, така и на утвърдената съдебна практика. Доколкото съществуваше различна практика, Върховният съд прие тълкувателно решение, в което се опита да разясни каква е волята на законодателя, за да могат всички съдилища да следват тази обща позиция.
Законодателят обаче изненада всички като прие съвсем крайното решение, че всъщност процедурата за конфискация продължава, независимо от наличието на престъпление или поне на наказателно производство, та включително и при наличие на наказателна присъда.
При това положение човек си задава въпроса защо е необходимо и предварителното обвинение. Ако то няма никаква връзка с придобитото имущество, а ние просто го конфискуваме, защото е необяснимо. Тогава не е необходимо и обвинение. Това беше случаят при Закона за собствеността на гражданите от 1973 г.
Спорно е обаче какъв обществен интерес би преследвал такъв закон като приетият през 1973 г. По този въпрос по решението „Димитрови” се казва, че, ако тогава в социалистическия режим е било възможно да се преследва общественият интерес от социален егалитаризъм – всички да имаме малко, но еднакво, то сега, в условия на демокрация, пазарна икономика и свободно предприемачество е много трудно да се приеме, че такава теза е в обществен интерес.
Нещо повече – дори да кажем, че обществото е възмутено, че тези пари са генерирани по някакъв необяснен начин, после обаче, когато се постановява осъдителното решение, същите тези пари данъкоплатецът ги събира и ги плаща като обезщетение.
Цялата процедура се превръща в някаква безсмислица, защото обществото не се удовлетворява от така извършената конфискация, напротив – то после трябва да я събере и да я върне като данъкоплатец, поради нарушените права. (Било то нарушено уважение към собствеността, каквото уважение ни гарантира Европейската конвенция и българската конституция, било поради несправедлив процес, каквото нарушение също беше намерено по делото „Димитрови”.)
Аз не мога да кажа дали по тези последващи жалби ще се стигне до същите заключения, но смятам, че от въпросите става ясно, че препращането към делото „Димитрови” сочи именно подозрение за такова сходство в законодателството и практиката.
Какво сходство виждате между сега действащия антикорупционен закон, този от 2012 г. и първия от 1973 г.?
Имаше и още един. Едното е Законът за собствеността на гражданите от 1973 г. – там не се изисква и не се сочи каквото и да било престъпление. В последващите от 2005 г., 2012 г. и 2018 г. престъплението се посочва само в обвиненията, повдигнати от прокуратурата, но после те не подлежат на доказване.
В крайна сметка се избистри мисълта на законодателя, че дори и да си оправдан по тези обвинения, имуществото ти се смята за незаконно и подлежи на конфискация, защото не си пазиш разписките от 10 години назад.
Това също е една изненада за гражданите, защото те декларират имущество и си плащат данъци за доходите си. Не би трябвало да пазят и разписките за всеки получен лев. Разбира се, не става дума за лев или два, става дума за доста повече пари, но независимо от това, ако ви кажат да докажете какви са хонорарите ви от преди 10 години, съмнявам се, че ще си ги спомняте.
Къде освен в България има антикорупционен орган като КПКОНПИ, специализирани съдилища и прокуратури и нужни ли са изобщо те?
Не съм подробно запозната. Мисля, че в повечето държави, включително САЩ, Ирландия, Грузия държавата се представлява от прокуратурата в производството по конфискация. Така беше и у нас по Закона за собствеността на гражданите.
В тази част съдът в Страсбург също посочи недостатъци доколкото българската прокуратура може да образува, да спре, да прекрати и отново да възобнови едно производство, вкл. наказателно, когато прецени без да са налице някакви конкретни изисквания, които да стабилизират тези решения и да дават сигурност на човека, че веднъж прекратено, се счита, че делото няма да се довършва и няма да се възобновява.
В случая на „Димитрови” то се прекратява, отново се възобновява и така засегнатите се държат в една несигурност и напрежение в продължение на много години. Така е и сега, но органът, който провежда тези процедури е различен. Той пък зависи от действията на прокуратурата да повдигне обвинения. Така поне е формално по закона.
