Начало Коментар Спектаклите, които ще ви разсмеят, разплачат или разтърсят

Спектаклите, които ще ви разсмеят, разплачат или разтърсят

235
Сподели
Икар

На софийските сцени днес може да бъде видян  всякакъв тип театър. На принципа „за всеки влак си има пътници“ известни и неизвестни режисьори поставят от леки, водевилни представления на границата между добрия вкус и кича, до сериозни психологически спектакли. От танцов до документален /вербатим/ театър. От класика до съвременни пиеси. От многолюдни представления до моноспектакли. Сред такова многообразие от жанрове и стилове, трудно може да се открои едно- единствено  представление като гвоздей на годината.

И все пак,  с цялата условност  и субективност на подобна класация , „Чамкория“  може да бъде наречен безспорния  хит на театралния сезон. Режисьорът Явор Гърдев е извлякъл по блестящ начин есенцията от обемистия едноименен роман на Милен Русков, за да го превърне във впечатляващ моноспектакъл на сцената на Театър „199“. А мощното присъствие на Захари Бахаров на фона на минималистичния декор, е наистина забележително. Действието ни пренася в 20-те-30-те години на миналия век, когато комунистите взривяват църквата „Св. Неделя“ и убиват 200 души. Но историческите събития са само контекст за универсалното правило, че животът  на обикновения човек е пионка в ръцете на политиците и силните на деня във всички времена и епохи. Героят на Бахаров бай Славе е шофьор на омнибус, който всеки ден върти волана, вярвайки, че е взел в ръце  собствения си живот. Но колкото и успешно да маневрира не може да направи нищо, за да избегне съдбата, която му е отредена. В монолозите на шофьора се редуват заредени с драматизъм епизоди и весели, разреждащи напрежението случки. Обикновени битови сюжети , пълни с афоризми и диалекти, се смесват с описание на драматични събития, които хвърлят зрителя в състояния от смях до сълзи, за да го оставят безмълвен в края на представлението.

Удивителен  е начинът, по който един актьор, влизащ всяка вечер през телевизора в дома ни, като водещ на хазартна игра, успява да управлява таланта си. Независимо дали участва в представления с приятелите си от компанията “Трите мечки“ , във филмова  мегапродукция като „Игра на тронове“ или в „Чамкория“ , Захари Бахаров е забележителен в превъплъщенията си и винаги имаш чувството, че го гледаш за първи път – многолик и различен. Затова и би било грехота  наградата „Икар“ за главна мъжка роля да не бъде дадена тази година на него.

Тук трябва да споменем още два моноспектакъла, които си заслужава да бъдат гледани – „Пилето, което казва Ку“ на младия и набиращ популярност актьор Иван Юруков на сцената на „Нов театър НДК“ и „Черното пиле“ на Мариус Куркински в театър „Азарян“. Добрите  моноспектакли за мъже не ни изненадват, защо в това отношение българският театър има добри отдавнашни  традции – достатъчно е да споменем  покойния  Андрей Баташов, също Георги  Мамалев, Ники Урумов…Но one-woman show може да се види рядко. Затова представлението „Приятно ми е, Ива!“ е скритото бижу на театралния сезон. Нищо като предварителна информация и очаквания не предвещаваше приятната изненана, която поднася  този спектакъл. Неговата авторка Ива Тодорова е непозната не само за широката публика, но дори и за голяма част от професионалните театрали. Тя завършва в класа на проф. Крикор Азарян и след няколко години по софийските сцени, изчезва напълно от полезрението на артистичната  общност, като  се мести да живее  в  Италия. Завръщането  й в Театър 199 с този авторски спектакъл, в който тя е буквално човекът-оркестър , е подарък за всеки ценител. В безкрайна върволица от случки и истории, Ива разказва собствения си живот,  с фрагменти от който може да се идентифицира всяка жена. Посланията й са универсални и докосват сърцето на дамите, а жонглирането на Ива със сюжети, каламбури, езици , жестове, тембър на гласа , музика и танц са истинско удоволствие за сетивата. Като заслужено признание за авторката дойде предложението именно с нейното представление тази година да бъде отбелязана годишнина от рождението  на учителя й проф. Азарян.

Сценичен консултант на Ива Тодорова е Стоян Радев, чийто подпис стои под друго представление, което си заслужава да бъде отбелязано . „Палачи“ в Театър „София“ е по пиеса на може би най-значимия световен драматург днес – Мартин Макдона. Съвсем наскоро неговият филм „Три билборда извън града“ спечели няколко Оскара и още повече номинации за тях. Характерно за сюжетите му са задължителния черен хумор и героите- ексцентрични, крайни, одиозни типове. В случая главният герой е палачът Хари /Деян Донков/, изпълняващ смъртни наказания чрез обесване, който трябва  да се „пенсионира“ скоропостижно, защото смъртното наказание в британската империя е отменено. В същото време , в обикновения си живот, той е съпруг и баща, съдържател на кръчма, където още няколко странни птици като него се събират на по бира да нищят нещата от живота. Брутален, егоцентричен и властен, Хари цял живот се е съревновавал с „колега си“ Пиърпойнт, рекордьор по изпълнени присъди, защото е имал шанска да беси нацисти след  войната. Хари се лута между спомените за бившата си работа, ревността към съперника-палач,  страха по изчезналата си дъщеря и въпросителните  около новия посетител на кръчмата Мууни. Историята тече с неочаквани обрати, доведени до такъв абсурд, че изтръгват смях през сълзи – също запазена марка за стила на Макдона.

„Пияните“ на  Явор Гърдев  в Малък градски театър „Зад канала“ е поставовка по пиеса на   изключително популярния в  Русия Иван Вирипаев. Защото в страната на Путин и  днес драматурзите, писателите  и публицистите са принудени да си служат с езоповски език, за да покажат истинското лице на властта и политиката. В България този театър се правеше по време на комунистическата диктатура и ни се иска да вярваме, че това е безвъзвратно отминало. Главните действащи лица, както подсказва  заглавието, са пияни до смърт  хорица с различни професии – банкери, мениджъри, директори, манекенки  или проститутки, семейни двойки, колеги или напълно непознати. На сцената текат няколко паралелни истории, които се преплитат помежду си, но общото между тях е едно – всички персонажи  са доведи до състояние на алкохолен делириум и залитайки, заеквайки и търкаляйки се по земята, изричат истини, които на трезва глава никога не биха могли да кажат открито , защо това би им коствало живота и кариерата. Пиянството е единственият начин да се откъснат от блатото на ежедневието. Не, те не искат да вдигат революция. За Вирипаев  пътят на спасението минава през Бога и любовта, затова те се влюбват помежду си и колкото и нелепо и комично да изглеждат странно възникналите връзки помежду ми , те не будят смях, а засилват  чувството  на безизходица, в което персонажите се опитват да намерят миг  свобода и глътка въздух . Сред 14-те актьори  се открояват   Владимир Пенев, Светлана Янчева, Весела Бабинова и Герасим Георгиев-Геро.

„Танцът Делхи“ е още едно представление  по текст на  Вирипаев, но решено в стила на модерния театър, който има общо повече с пърформанса, отколкото с класческия тип представление. Галин Стоев породи много коментари със сценичната си постановка в  Народния театър, отвеждаща ни  в чакалнята на болница, където разни  хора правят разни неща – говорят, любят се, изневеряват си и най-вече умират, а пък други възкръсват. В тази навалица от персонажи и случки зрителят трудно може да свърже в смислен ред   отделните действия и да ги навърже   в някакава логична последователност. Всъщност целта на този тип модерен театър е именно тази – всеки сам да сглоби действието, да си състави собствен сюжет и представа за случващото се  спрямо границите на своето въображение, да формулира за себе посланията, които не са универсални за всички. Актьорите работят повече с телата си, отколкото с лицата си и именно за това спектакълът наподобява повече пърформанс. Галин Стоев, който в момента е директор на театъра в Тулуза, е стигнал такъв етип в професионалната си кариера, който му позволява да поставя каквото си поиска и както си поиска – спрямо своите вкусове, творчески търсения и усещания за момента. Зрителят пък  е в правото си да  се прехласне или да се разочарова. Аз лично предпочитам представленията на Стоев  като „Приятнострашно“, а не като „Танцът Делхи“.

На другия полюс на театралното изкуство е „Лисичета“  в камерната зала на Народния  –  класически психологически театър от висша класа. Пиесата на американската авторка Лилиян Хелман е тежка драма за разрухата в едно семейство, пред което се открива неочаквана възможност да забогатее. Стари вражди и старателно крита омраза, отприщена от желанието всеки да получи по-голям дял от евентуалното богатство, нажежават атмосферата в общия им хол. Без милост, без угризения и предразсъдъци, роднините  се изправят един срещу друг, завладяни от алчността, и стигат до престъпление. Всъщност тази пиеса е считана за старомодна и години наред е била тълкувана по най-елементарния начин, като разкриваща безскрупулността  на капиталистическото общесто. Изваждайки я  на бял свят днес,  Бина Харалампиева, показва, че тя може да звучи изключително съвременно, разиграна като психо трилър и криминална драма едновременно. Режисьорката дълбае  в най-дълбоките пластове на човешката душа – агресивна и отмъстителна по природа, готова да минава през трупове, за да постигне целта си.  Изключителна игра  на Теодора Духовникова, която прави блестяща година и в киното, и в театъра и със сигурност ще бъде наградена с „Икар“. Напълно заслужен би  бил призът и за колежката й Ана Пападопулу в поддържащата роля.

Народният театър като цяло прави много  силен сезон, голямото достойнство на който е разнообразието от всякакъв тип театър и различни по почерк творци. Директорът Мариус Донкин има амбицията да привлече най-доброто от най-доброто на първата сцена и успява. Той убеди eдин от най-успешните български режисьори в чужбина – Иван Пантелеев, да се завърне  след 20-годишно отсъствие и да постави   прочутата пиеса на Максим Горки „Дачници” под провокативното загрлавие „NEOдачници“. През всичките тези години  Пантелеев  реализира проекти в Рига, Авиньон, Щутгарт, Цюрих, Люцерн… В Германия  поставя  в две от най-легендарните театрални пространства на  Берлин – Дойчес театър и Фолксбюне. Написана през 1904 г., пиесата  на Максим Горки не е нито трагедия, нито комедия. Тя е възприемана  като драма, в която никой не умира , но за някои животът е тежко бреме. Героите  в пиесата съществуват сред илюзиите за самите себе си и за околните и всъщност са се превърнали в комични герои, които Горки с тъга и сарказъм нарича „дачници”, т.е. временно пребиваващи , прекарващи живота си тихо и безсмислено на вилата. Те са образовни,  но нестабилни и неуверени в себе си хора, които разбират, че този живот не ги устройва, но не са в състояние да променят нищо. Пантелеев избира звезден актьорски състав – Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван юрукон, Теодора Дуповникова, Стефания Колева, Николай Урумов, Рашко Младенов и други – който буквално преди 2 дни се срещна за първи път с публиката и тепърва ще чака нейните отзиви, но от всяка гледна точка това ще е едно от най-коментираните представления на сезона.

Още един първокласен спектакъл намира място в нашата своебразна класация – „Еквус“ на Младежкия театър. Пиесата на Питър Шафър поставя в центъра на сюжета  психиатъра Мартин Дайзър /Малин Кръстев/, който трябва да разбере какво е накарало едно 17-годишно момче да извади  с метално шило и нечувана жестокост очите на шест коня.  В този казус психиатърът  се сблъсква не само с тайните в проблемното семейство на момчето, но се  изправя лице в лице срещу своите лични  кошмари и пустотата на собствения си семеен живот. Този необкикновен случай  повдига множество въпроси, а великолепната режисура на Стайко Мурджев изправя  зрителя пред редица  неочаквани обрати, напряга ума и емоциите  му до крайна степен,  за да го преведе през болезнен размисъл  за  вярата, религията, обществените норми,  страстта и чувствителността.  В бродуейския „Еквус“, който през годините е навъртял  над 1200 представления,  в ролята на д-р Дайзърт са влизали великани като  Антъни Хопкинс и  Ричард Бъртън. А  Малин Кръстев за породен път доказва, че  българският актьор, който най-добре може да пресъздаде вътрешния свят на човек в депресия, загубил почва под краката си и разяден от дълбоки колебания за смисъла на човешкия живот.

В този обзор не бива да пропускаме „Албена“ – новото представление на Театър българска армия,  което   предлага нов поглед към Йовковата героиня. Без битовизми, без местен патриотизъм, без бяла роба и пендари на шия.  Режисьорът Красимир Спасов извежда Албена от  от добруджанското село, където тя е обект на възхита и зависит от мъже с потури и цървули и я представя като модерна градска жена от сърцето на Европа.  Любовно-криминалната ингрита е решена като трилър и те държи в напрежение и в същото време на дистанция. Умно и елегантно представление, в което Гергана Данданова блести с грация и финес.

И накрая – нещо за забавление и добро настроение. „Редки търапанари“, с което Русенският театър гостува на сцената на „Сълза и смях“, е представление на Теди Москов бликащо от хумор, находчиви хрумки и игра на думи . Режисьорът  използва за основа филма на Марио Моничели „Неизвестни извършители“. Известен  с безбрежното си въображение, Москов    дирижира актьорите , начело с Мая Новоселска,  в италиански стил – шумни, с много мимика и жестове, избухващи във възловите комични моменти. В същото време , заедно със Симон Шварц, преработва  сценария на филма така, че да е близък до днешна България, която за много хора, избрали Терминал 2, е бедно, корумпирано и крадливо място, без никаква перспектива за тях.

Този обзор не претендира за изчерапателност, а отразява субективното театрално мнение на автора за репертоара през сезон 2017/2018-та.  На софийска сцена се играят още много стойностни  представления, излезли през предишни сезони,  и дори такива, като „Секс, наркотици и рокендрол“,  чийто живот продължава вече 25 години.  Най-голямото признание за тези спектакли е, че за някои от тях не могат да се намерят билети за 2 месеца напред.

Коментари