Начало България Проф. Михаел Бар-Зоар: С години от България не идваше една версия кой...

Проф. Михаел Бар-Зоар: С години от България не идваше една версия кой е спасил евреите

318
Сподели
Михаел Бар-Зоар
Професор Михаел Бар-Зоар е роден на 30 януари 1938г. в София. Той е израелски историк, писател и политик.
Емигрира от България в Израел през 1948г. Учи в гимназията в Тел Авив и завършва икономика и международни отношения в Еврейския университет в Йерусалим. Два пъти е член на Кнесета, през 1981 – 1984 и през 1988 – 1992.
През 1965 г. е удостоен с израелската награда „Соколов“ за журналистическите му приноси.
Автор е на биографични и исторически изследвания, включително и книга (1998 г.) за спасяването на българската еврейска общност през Втората световна война – „Спасение”. 

 

 

Проф. Бар-Зоар, добре дошли. Как се чувствате в София и в България?

София през май е прекрасна – зеленината, хубавото време, хората по улиците, новите сгради, археологическите разкопки. Много ми харесва.

ДЕБАТИ.БГ преиздаде вашата книга „Спасение”. Тя е посрещана с голям интерес в България. Има ли я издадена в Израел и какви са отзивите за нея там?

Разбира се. Книгата оригинално беше издадена в САЩ и беше много сполучлива. Тогава я преведох на моя език – иврит, публикувахме я в Израел. Имахме няколко тиража с прекрасни резултати и отзиви. Направихме и един документален филм, базиран на книгата, тук в България.

Направихме една голяма премиера за филма в бившия партиен дом, днес Народното събрание. Целият елит на България беше там – депутати, министри, президенти – по онова време президент беше Петър Стоянов. Там имаше стотици хора и един мой много добър приятел Яков Джераси, който ми помага в България, ми изигра една роля – той донесе 500 книги в парламента и всички получиха. И аз вместо да гуляя с другите, трябваше да подписвам книги цяла вечер. Това е моят спомен от публикуването й в България.

Всяка година тук организираме с г-н Джераси един конкурс между студенти и ученици, които пишат за спасяването на българските евреи. Те изпращат есета и накрая наградените печелят пътуване до Израел.

Това е много интересно, защото всеки го гледа от своя гледна точка – млади хора, които нямат никаква база за случилото се, те го гледат с пресни очи. Конкурсът е много интересен и много важен, според мен.

Спасяването на българските евреи е една изключително интересна тема. България практически е една от малкото държави, спасила своите евреи по време на Втората световна война, за разлика от почти всички европейски страни. Въпреки това този факт не е признат в достатъчна степен и в САЩ, и в Израел, и в Европа. Как ще ни обясните този феномен?

България е единствената страна, спасила своите евреи. Няма друга страна. Дания спаси една част, но единствената държава, която спаси всички е България. Проблемът беше, че България стана комунистическа страна. Евреите бяха спасени от три главни фактора – църквата, царят и от профашисткото мнозинство в парламента.

Кои са тримата най-големи врагове на комунизма? Църква, монархия, фашизъм. Комунистическото правителство в България имаше големи проблеми как да покаже, как да признае ролята на тези „вредни” елементи за спасяването на евреите.

И тогава те решиха да направят нещо генерално – те бяха спасени от народа, от Комунистическата партия, която беше нелегална на времето, и не се даде отговор по този въпрос.

Това е едната причина – десетки години от България не идваше една версия как и кога са спасени евреите.

Втората точка беше, че България беше една комунистическа страна – Западът не я обичаше, както не обичаше и другите комунистически държави. Всичко, което ставаше в България беше много далеч от Западна Европа – те не знаеха и не ги интересуваше.

И същевременно, десетки години имаше много книги за Холокоста и за спасяването или неспасяването на 6 000 000 евреи.

Започнах да работя по тази тема през 1993г. Тогава в „Ню Йорк Таймс” прочетох една статия. По това време аз бях професор в университета в Атланта. В „Ню Йорк Таймс” излезе на цяла страница историята за спасяването на една част от датските евреи от датчаните. Това беше на 9 март 1993г. – точно 50 години след нашето спасение.

И аз тогава писах една много къса статия за „Ню Йорк Таймс” и я пратих на вестника. На следващият ден те телефонираха на президента на моя университет да питат кой е този Бар-Зоар, че праща статии. Вторият ден телефонираха на директора на Историческия факултет, където преподавах да го питат същото.

На третия ден телефонираха на мен и ми казаха „Какво сте писали? Каква е тази история? Имате ли доказателства?”. Всичко това, понеже аз писах: „Браво на датчаните. Много хубаво са направили обаче има една страна България, която не е спасила 7 000 души като Дания, а 50 000.” Освен това бях написал няколко неща, които са се случили тук. И те ме питаха: „Вие сигурен ли сте? Имате ли доказателства?”.

И аз им казах: „Аз съм доказателството – аз и още 50 000 души.” И те след много колебания накрая публикуваха статията. На следващия ден имаше едно наводнение от писма, телеграми, телефони, мейли от цял свят, от евреи и от българи. Хората казваха: „Ето, разказват нашата история.”

Тогава президентът на университета дойде и ми каза: „Бар-Зоар трябва да напишеш книга. Никой не знае тази история.”

Така започна цялата работа. Дойдох в България, правих някои изследвания 4 години. Публикувах книгата първо в Америка, после в Израел и България. Преведохме я и на френски.

До ден днешен хората още не знаят какво е станало и те не ми вярват, че така е станало.

Имам една сказка от лекция в Америка по този въпрос. Винаги има някой, който накрая на лекцията си вдига ръката и казва: „Колко хубава приказва. Колко жалко, че не е вярна”.

Казвам: „Как не е вярна?”

Той казва: „Вижте, аз съм обсебен от Холокоста, знам всичко за Холокоста. Чел съм всички книги,  това нещо не го знаех.”

Така че и до ден днешен, дори в Израел, има много хора, които не го знаят – както и в Америка и в Европа. Аз пътувам извънредно много, но чувствам един морален дълг към България, че ни спаси всички.

Държа лекции в Западна и Източна Европа, но никъде не знаят тази история.

Жалко е, че аз съм сам в това нещо и няма много книги. Малко по-малко ние се опитваме да го разпространим, понеже това е един извор на гордост за България и правилно. Това не беше едно спасение от един човек или от една група. Това беше българският дух, от цялото българско население – от хората, от Църквата, интелектуалците – всички бяха заедно в това.

Така че, според мен, трябва ние да го разпространим колкото се може повече. Да ви кажа истината – според мен, най-добрият начин да се разпространи е един игрален филм с холивудски звезди – това ще стигне до милиони хора. Това трябва да се направи.

Дано, но противно на вашите думи, дори в България посткомунистическите среди оспорват този безспорен факт, че България е спасила своите евреи. Защо е тази ожесточена съпротива?

А кой ги е спасил? Това казват, че комунистите са ги спасили, че Тодор Живков е бил героят, който ги е спасил. Той имаше добра воля, но комунистите бяха една малка група от хора в нелегалност. Те не можеха да мръднат.

За 40 години от 1943 до 1983/4 това беше версията на България – че комунистическата партия, комунистите, партизаните спасиха евреите.

За първи път като дойдох имахме един колоквиум в университета „Св. Климент Охридски”. Тогава дойдоха историците от времето на комунизма. Тогава викаха, че нищо от казаното от мен не е вярно и че комунистите са ги спасили.

Казваха ми: „Вие ще видите. Целият архив на България, истинският архив, се намира в Москва, в КГБ, под тяхна охрана. Вие ще видите. Един ден ще го публикуват и тогава ще видите, че ние ги спасихме.”

Това беше преди 25 години. Чакаме. Чакаме още документите да излязат. Те затова се захващат: „Има документи, ще видите.”

Видяхме всичко – в израелския архив, в Ядашем, в Германия, в Европа – навсякъде. Намерихме документите, те не ни липсват. И намерихме истината по този въпрос.

Разберете, че от тези 50 000 души, които бяха спасени, 90 на сто отидоха в Израел, а 5 000 останаха в България. Тези 5 000 какви бяха? Комунисти! Историците от еврейски произход бяха комунисти. И те отричаха ролята на царя или на Църквата. Ужасно. Те намираха своята причина.

И хората го чуваха. Това е публикувано навсякъде и те вярват. Няма друга истина. Днес вече нещата се променят.

Преди няколко дни премиерът Бойко Борисов откри паметна плоча на Димитър Пешев в Киев и недвусмислено го нарече „спасителят на българските евреи”. Заслугата на подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев е ясна и категорична. В книгата си Вие сте по-склонен да смятате, че царят е изиграл по-важна роля…

Това не е така. Има два различни погледа. Първият – тези, които застанаха срещу режима и казаха, че евреите трябва да бъдат спасени. Това бяха Пешев, Църквата, Лили Паница, депутатите, които заедно с Пешев уредиха този бунт в парламента. Те са направили най-смелата стъпка.

Второто нещо е кой спира накрая депортацията. Евреите вече бяха напът към гарите, където ги чакаха товарни влакове и ги вземат. Някой трябваше да каже „Стоп!”

Пешев нямаше авторитета да спре депортацията. Той можеше само да се бори против министър-председателя и против двореца. Църквата какво направи? Тя също имаше много важна роля. Църквата се обърна към царя и се помоли да не ги изпращат.

Нямаше никой друг освен царя, който да е имал правото и силата да подпише тази заповед. Но не забравяйте, че същият цар беше одобрил депортацията две седмици по-рано. Едва на 9 март той си променя политиката. Той изведнъж разбира, виждайки бунта на Пешев, като вижда Църквата, като вижда натиска от различни слоеве на българското общество, че той не може да бъде цар на българите и да има такава политика.

От 9 март 1943г. царят променя своята политика. Хората казват, че я е променил понеже го било страх от САЩ  и англичаните или защото германците са в Сталинград. Всичко е възможно. Аз не влизам в причините, аз не съм психолог. Във всеки един такъв анализ, аз гледам какво казва долната линия – кой накрая трябва да вземе решението да се изпратят или не.

Пешев е много смел. Голям човек е. Той дирижира този бунт на фашистите в парламента. Църквата се борят като лъвове. Обаче в края на краищата някой от правителството трябва да спре депортацията.

Нито министър-председателят, нито министърът на външните работи могат, защото и двамата са бесни нацисти. Те искат да ги изпратят. Значи някой трябва да спре това. Църквата и Пешев са изпълнили своята роля, но някой трябваше да спре депортирането на евреите. Ако кажете, че го е направил от страх, съгласявам се. Ако кажете, че е направил от смелост – пак. Аз не знам защо, не съм психиатър. Важното е, че накрая подписва, издава заповед два часа преди депортацията.

Белев, който е комисар по еврейските въпроси и който е полудял евреите да се изпратят, си дава оставката. Защо? Понеже някой над него му дава „стоп”.

Така че всеки елемент, за който говорим, трябва да получи своето признание за целия процес – Пешев, Църква, профашистко мнозинство в парламента и царят.

Няколко пъти споменахте за ролята на Българската православна църква. Тя изиграва своята роля в момент, в който Католическата църква мъгли оглушително и в различните протестантски църкви също изобщо не се намесват в подкрепа на евреите. Защо Българската православна църква се намесва? Откъде намира сили?

Понеже това е най-добрата църква. В България нямаше антисемитизъм. Ако е имало, то е бил много ограничен. Евреи и българи живееха в смесени компании и общества. Аз имам чичо Яков и един чичо Иван, и не знаех каква е разликата между тях.

Тези две общества живееха едно в друго, нямаше завист между тях или омраза. Църквата беше много напреднала и либерална. Стефан, който беше митрополит на София, имаше една теория, която беше приета от другите. Той каза: „Вижте, аз не влизам във въпроса дали евреите са убили Христос. Обаче, ако са го убили, те са платили затова. Сега евреите са една част от нашето общество, като всички други. Затова трябва да ги браним, както браним всички други”.

Стефан се е борил, даже и срещу правителството. Даже е щял да бъде съден за предателство. Той беше предател, защото се бори за евреите. Като излезе Законът за защита на нацията, се срещнаха десетте „принца” на българската църква и девет от тях казаха, че този закон е расистки. Единствено митрополитът от Варна казва: „Защо? Защитата на нацията е хубаво нещо”. Той се връща във Варна и след няколко дни отново в София, за да си признае, че е направил грешка, че този закон е против евреите.

Така че десетте имат еднаква позиция. През цялата война, което Кирил прави в Пловдив, Стефан в София, Неофит във Видин, беше прекрасно.

Стефан отвори църквите, за да покръсти евреите и да не ги изпратят. Министърът на вътрешните работи Габровски издава заповед всички църкви да бъдат затворени. И той му отговаря: „Няма да затворя църквите. Арестувайте ме”.

Това е една конфронтация, която е много драматична. В края на краищата Габровски се прекланя. Не са затворени и църквите. Нито една църква не била затворена.

Това за мен е един пример. Както казахте Вие, Католическата църква нищо не прави по това време. Имаше индивидуални свещеници, които направиха много за евреите – спасиха ги, криха ги в манастири в църква, но само индивидуални. Това беше индивидуална инициатива, а не дойде от църквата.

За финал – да си пожелаем да помним историята, нали така?

Това е много важно, понеже такива работи дават истинското място на България в света. Това е един пример, който България дава на света. Не само за този специален ден.

От историята за спасяването на евреите има три урока, които трябва да научим: първият – добрите победиха лошите; вторият – ако някои други страни като Германия, Унгария, Румъния бяха в същото положение като България и ако бяха направили същото нещо, щяхме да сме спасили не 50 000, а може би милион. Те не го направиха.

Третият е за бъдещето, тези уроци за историята да ги оставим настрана. България е малка страна и когато виждате, че става нещо – нарушение на човешки права, на демокрацията, не трябва да казвате: „Ние сме малки, ние сме слаби. Какво можем да направим. Нямаме сили”.

България показа на целия свят, че един малък Давид може да победи големия Голиат. Това е урокът на България за бъдещето. В писмото си, което е подписано от 43-ма депутати от мнозинството, Пешев пише: „Ние сме малка страна. Нашата сила е в нашите морални принципи. Ако ние депортираме евреите извън пределите на нашата граница, върху България ще остане едно петно, което никога не можем да изчистим.”

С тези морални принципи успяха да спасят 50 000 човека. Това го казваме и на хора, и на държави – не се навеждайте, борете се. Ето България – тя го направи!

Коментари