Проф. Здравко Попов е философ, дипломат и университетски преподавател. Роден е в Бургас. Завършва философия и психология в Софийския университет. След това има специализации в университети в Италия, САЩ, Канада и Великобритания. Учител по философия в Националната гимназия за древни езици и култури и преподавател в Софийския университет. Бил е външнополитически съветник на Президента на България д-р Желю Желев. В периода 1997-2003 г. е президент на УНИЦЕФ България. В периода 2006-2010 г. е извънреден и пълномощен посланик на Република България в Чешката република. Проф. Здравко Попов е президент на Института за публична политика.
Правилно ли беше искането на президента Румен Радев по време на срещата на върха в Словения в Конституцията да бъде включено българско малцинство?
Да, в много европейски държави такива малцинства дори биха били признати за национални малцинства. Това е част от европейската архитектура и мисля, че е изключително добро предложение. Това ще означава, че имаме гаранция не само за една конюнктурна ситуация – водене на преговори с европейските институции и САЩ, а наистина нещо дълготрайно, което ще остане в бъдещето на Република Северна Македония. Смятам, че това е изключително добър ход на президента Радев.
Проблемът с историята не решава проблемът за бъдещето. Актуалният проблем, който президента изказа сравнително ясно и на тристранната среща с Меркел и Макрон, а и в последствие в по-големия формат е, че в момента се извършва системна дебългаризация. Извършва се опит да се заличи българското самосъзнание, културното наследство и др. Сегашното заличаване на тези неща не е въпрос на миналото, а на сегашната политика и управлението на РСМ. Тези действия поставят под въпрос една върховна ценност не само на ЕС, но и на цялото човечество. И той е дали се спазват правата и свободите на гражданите, правото им на самоопределение, на идентичност и на гражданство и вероизповедание.
Силният ход на държавния ни глава бе, че той успя да издигне тази проблематика като актуална, а не като научна и историческа проблематика. Той успя да обвърже въпроса с дебългаризацията с тоталитарното комунистическо минало и на Югославия и на Македония в частност.
Въпросът за приемането на една страна в ЕС, която не е успяла да се освободи от комунистическото си минало, нито от всички тези начини за отношение на държавата към малцинствата и техните права и свободи. Няма как тя да бъде приета, защото това е задължително условие. Президентът правилно каза, че всички страни минахме през такъв катарзис. Затова и той каза, че не можем да кажем „да“, само защото сме съседи и ще бъдем в добри отношения. Трябват гаранции и практически действия. Затова е и призивът за европейска солидарност.
Терминът, който президентът ни успя да представи в Словения е „Възродителен процес“. Ние в България имаме опита на Възродителния процес и можем да кажем нещо смислено.
Може ли да направим аналогия със ситуацията в момента и Възродителния процес?
Да от този тип е. То е опит да се сменя идентичност. Дали ще е през имена или през внушения да не пишеш в статистическия лист, че си българин е вид възродителен процес, част от тоталитарното комунистическо минало.
Проблемът с историческото минало – на кого принадлежи и как да бъде интерпретирано е само един елемент от общата позиция на България към РС Македония. По-важна е позицията на страната ни за бъдещето на добросъседските ни отношения. Те не са само функция на миналото. Те са свързани от негативни практики и поведение на ръководството на РС Македония по отношение на хората с българско самосъзнание. Това е проблемът, заради който терминът „дебългаризация” и Възродителен процес са удачни.
Знаете, че съм бил посланик на Чехия и преди повече от 20 г. Този въпрос бе решен по категоричен начин. В тяхната Конституция бе записано, че всички уседнали малцинства на територията на Чешката Република се третират като национални малцинства и се придобиват статус на равноправни граждани в тази република. Българското малцинство в Чехия е признато за национално малцинство именно по конституционен ред.
Как ще коментирате факта, че 120 хил. души имат български паспорти, а в същото време десетки хиляди чакат да получат гражданство. Това българи ли са и смятат ли се за такива?
Мотивите могат да бъдат най-различни. Това е нещо, което едва ли можем да разискваме в момента. Самият акт, че доброволно ставаш гражданин на една страна, е достатъчен аргумент, че всяка заплаха срещу този твои акт на волеизявление е поставен под въпрос, независимо от мотивите. Ти си гражданин на България и с това си гражданин на ЕС. Ако излезем от психологическия проблем с мотивите, проблемът е политически, юридически и морален.
Всичко това е свързано с езика на омразата, с учебниците, който още не са реформирани, политическите речи на държавниците им и др. В този смисъл е необходимо да има правнообвързващи документи, като своеобразен гарант.
Според мен това е голям успех на външната ни политика. Тази защита на българите, живеещи в чужбина е нещо много хубаво. Радев е държавен глава и на българските граждани, които живеят в чужбина. Големите европейски лидери се изразяват така. Те не просто защитават някаква отделна група, а защитават българските граждани, живеещи извън страната. Това е много важен знак.
По много умел начин Радев успя да докаже пред европейските лидери, че тези 120 хил. души с българско гражданство показват своите корени и самосъзнание. Сега те се намират под заплаха, особено в процеса на преброяване.
Как ще коментирате резултатите от срещата на върха в Словения? Защо сякаш липсваха гръмки и оптимистични обещания?
Мисля, че лидерите са се събрали с някакво очакване, че е възможно да се получи някакъв пробив в българската позиция и евентуално да създадат дневен ред с графици, отваря на вратите за преговори с ЕС със РСМ и Албания. Видя се, че има сериозни аргументи в България и политиката и, че тези аргументи трябва да се имат предвид, защото те са обвързани с общоевропейски принципи, норми и ценности, благодарение на които биха могли да се отворят вратите за преговори. Ако ние направим либерален компромис, това няма да се получи. Добре е да сме наясно още в началото, че има принципи и стандарти, които трябва да се приемат преди да започнат преговорите, за да не се получат хитрини, които да вгорчат съседските ни отношения.
Това трябва да бъде започнато от правителството на РС Македония, преди да започне преговорите, за да не се получат някакви трикове или хитрини, които могат да вгорчат междусъседските ни отношения.
Чрез своите лидери ЕС каза, че вратата не е затворена за Западните Балкани. Напротив – държи я отворена, но без определя срок, в който 6-те страни трябва да станат част от ЕС. Това е и в следствие на ясната, декларирана позиция на българския президент. Европейският съюз остава ангажиран с политиката за разширяване, но иска ясни и практически реформи – в правосъдието в социално-икономическата сфера, споделянето на европейските правила и ценности. Затова има и този призив – за прилагане на договорите – гръцко-македонския от Преспа и българо-македонския от Скопие. Спазване не само на духа, но и на буквата на закона като гарант на политиката на ЕС за добросъседство.
В момента има и елемента на деформатиране на властта във водещите държави на ЕС – все още нямаме лидерство в Германия, предстоят избори и за президент на Франция. Може би големите европейски страни в момента имат да решават и вътрешно-политически национални въпроси и политиката за разширяване не е най-приоритетният въпрос. Но все пак вероятно очакването е било да се отвори някаква врата. Това се виждаше от нетърпението на премиера Заев, който вероятно остана разочарован. Но това са добри уроци. Човек трябва да съзнава, че европейските процеси не са само въпрос на сантиментална толерантност.
