Първата среща между украинския президент Володимир Зеленски и руския президент Владимир Путин завърши в Париж с твърдения на двамата за постигнат напредък по проблема с транзита на руски газ чрез подновяване на изтичащия в края на годината договор между двете държави, но не стана ясно ще плати ли Русия дължимите на Украйна милиарди долари, споменавани като предварително условие за това от страна Киев.
Напредък беше обявен на общата пресконференция след 8 часовите разговори в Париж и в съгласието за размяна на всички пленници, влизащо в сила още този месец пълно примирие в Източна Украйна и за продължаване на специалния статут на Донбас още една година, но не стана ясно дали Путин се е отказал от настояването си този временен специален статут да залегне в украинската конституция.
Гарантите на състоялата се среща Ангела Меркел и домакина Емануаел Макрон също потвърдиха констатациите на Путин за “конструктивния” й дух и оценката на Зеленски за позитивния резултат, но не стана ясно какви са гаранциите на гарантите, че няма да се повтори руската измама спрямо западния ангажимент да попечителства сигурността на Украйна след като тя се съгласи през 1994 г. да предаде ядрените си оръжия от съветско време на Русия срещу обещанието Москва да гарантира неприкосновеността на украинската територия.
Двете страни са се разбрали, че в Донбас и в Луганската област трябва да се състоят демократични избори, но не стана ясно как на практика ще стане това под дулата на (про)руските сепаратисти.
Звучи символично и проявеното желание на преговарящите да бъдат разминирани териториите в района на фронтовата линия в Източна Украйна, но не става ясно дали тази задача ще бъде възложена на законните украински власти или сепаратистите ще продължават да настояват за своя роля и в това отношение, за да подчертаят териториалните си придобивки.
Мините пред минирания от (про)руските сепаратисти мирен процес, както става ясно от горните заключения, са много и не е ясно кой, къде и кога може да настъпи някоя от тях и крехкото съгласие от Париж да последва съдбата на Минските споразумение от 2014 г., които никога не са влизали реално в сила.
Стана ясно обаче на целия свят, че упоритият отказ на Русия да признае ролята си в уж чисто вътрешния украински конфликт лъсна като фарс. Защото самият Путин преговаря от името на “доброволците”, които откъснаха и държат с оръжие, включително тежко, големи райони от територията на суверенна Украйна.
Възможно е всичко изброено по-горе да не е станало ясно само на автора на тези редове, който е живял 4 години насред подобен “вътрешен” конфликт в Ливан в средата на 80-те години на миналия век, подклаждан от външни сили. Неравнопоставеността на двете страни на преговорите в Париж обаче е повече от ясна – не заради липсата на желание сред събраните на една маса четирима ръководители да се разпишат в историята като миротворци, а заради коренно различния тил на двамата главнокомандващи.
Ясно е, че Путин е в положение да реши, да предложи, да обещае или да отхвърли каквото си иска . Нищо подобно не може да направи Зеленски. Защото Русия е автократична (полу)монархия, в която няма нито опозиция, нито критични медии. Докато Зеленски е длъжен да се съобразява с общественото мнение в своята страна, както се случва във всяка нормална демокрация ( колкото и ненормална да е обстановката в държавата, където спонсорирани от големия съсед бунтовници причиниха военен конфликт, довел до 13 000 жертви до момента).
Парадоксално ясно е, че в този смисъл най-голямото постижение на украинците, демонстрирано чрез самия факт на свободните и демократични избори, довели Зеленски на власт, е неговият най-голям проблем в преговорите с руския самодържец.
Единственият лъч надежда в тази мъгла е в шанса самите руснаци да прогледнат и да пожелаят, и те да имат думата във взимането на съдбоносните за страната и региона въпроси, какъвто е създаденият от Кремъл проблем в съжителството с най-голямата бивша съветска колония, в която 38 на сто от населението се определя като “руско говорещо”.
А от всички неясноти около положителните отзиви за съживените преговори в Нормандски формат ( заченат в Нормандия на честванията на годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия през 1944 г., най-голямата подобна военна операция в човешката история), най-неясна и тревожна си остава перспективата пред ядрената Русия с въпроса накъде ще тръгне тя и докъде ще стигне апетитът й да се разпорежда в чужди, демократични при това държави от позицията на военната сила. Защото Украйна не е заплаха за никой съсед, освен като пример какво може да се случи на всяка държава, на която Русия тържествено гарантира да я пази, след което вероломно я ограбва териториално.
За финал, но далеч не на последно място по значение, стана ясно, че въпросът за окупирания от Русия Крим или изобщо не е обсъждан по императивното настояване на Путин още преди срещата в Париж, или пък тази ябълка на раздора е била оставена да гние и трови двустранните отношения като косвено признание на Киев за своето безсилие. Такъв е червеят на съмнението във връзка с мълчанието по въпроса, по който и двете страни решително са декларирали не веднъж, че никога няма да отстъпят от своите позиции.
Става ли ясно, защо да се говори за Нормандски успех след десанта на Путин и Зеленски във френската столица е меко казано прибързано?
