Странно нещо е човешката памет. Уж запазва важното, ама май не е съвсем така. Оказва се, че и тя, както волята, подлежи на обработка, сломяване и подчинение. В случая с паметта обаче не става дума за това какво търпиш и какво отстояваш, както при волята, а какво помниш и какво забравяш. Избирателно. Така в българската национална памет е останал запечатан изопаченият спомен за Царя Освободител и братска Русия, въпреки че след Освобождението от нея май идват само неприятности. И до днес много хора в България се самоопределят като русофили и гледат на изток с влажен поглед, в който обаче припламват искри с облясък от пушечни изстрели, ако някой каже нещо срещу Матушката. Те бранят паметниците на окупационната Червена армия и същевременно, колкото и да е противоречиво, се легитимират като патриоти.
Ако попиташ тези патриоти, че и не само тях, кой е Удроу Уилсън, те почти сигурно не знаят, или ако знаят, няма да са наясно каква точно връзка има той с България. Нямаме негови паметници, освен един новооткрит барелеф в Пловдив, а и не се очаква да има – та какво чак такова отношение може да има 28-ият президент на САЩ към историята ни?
Наистина никакво, извън факта, че е спасил България от фактическо унищожение.
Това, разбира се, е нещо незначително на фона на океана от братска обич, който залива родината откъм изток, но все пак нека да разкажа набързо и за дребната услуга, която Удроу Уилсън е направил на България, като я е предпазил от преразпределение между комшиите при преговорите за Ньойския мирен договор.
Роденият през 1856 година Томас Удроу Уилсън е двадесет и осмият (1913 – 1921) президент на САЩ. Преди да бъде избран на поста е доктор по история и политически науки в Университета „Джонс Хопкинс“, и професор по юриспруденция и политическа икономия в Принстънския университет. От 1902 г. е президент на Принстънския университет. През 1912 г. е избран за губернатор на щата Ню Джърси (1911 – 1913).
Известен е със създаването на ефективно антитръстово и антимонополно законодателство, подкрепя даването на избирателни права на жените, със закон намалява лихвата по кредитите за фермерите, въвежда мерки за забрана на детския труд и закон за създаване на система за трудови обезщетения, със закон повишава надниците и подобрява условията на труд за железопътните работници, укрепва и разширява армията и флота, като събира за това средства от нов данък върху сградите и повишаване на данъка върху печалбата. Напредничав човек изглежда според делата си, човек с модерно и хуманно мислене.
Той е вторият демократ, който изкарва два последователни мандата в Белия дом, а през втория от тези мандати след тежки колебания САЩ влизат в Първата световна война.
Как е протекла и свършила войната за България знаем, интересното във връзка с президента Уилсън е какво се е случило на мирните преговори след това.
На 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен новоизбраният министър-председател Александър Стамболийски от БЗНС подписва под натиск смазващият за България Ньойски мирен договор. Той определя отношенията между нея и страните от Антантата и поставя края на участието на страната ни в Първата световна война, като променя и границите й. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г.
Според договора България трябва да предаде на кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.
Това е национална катастрофа за България, но тя щеше да е нищо, ако се бе осъществил планът на Гърция, подкрепен от Сърбия и Румъния, за разделяне на победената българска държава на три „автономни“ области, съответно подчинени на трите съседни страни. Именно това практическо ликвидиране на страната е предотвратено от президента Уилсън на конференцията в Париж.
Удроу Уилсън отстоява на мирните преговори през 1919 г. оставането на Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Царибродско в българските държавни предели. САЩ не успяват да наложат своето виждане по този въпрос, защото губят твърдата подкрепа на Италия. Президентът обаче е безкомпромисен докрай спрямо домогванията на гръцкия премиер Елевтериос Венизелос, сръбския премиер Никола Пашич и румънския премиер Йон Братиану за разкъсване на България.
Уилсън е категоричен и заявява, че по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи с подялбата на един народ със самостоятелна държава и вековно минало. Президентът е срещу отмъстителното отношение към победените народи и се аргументира, че то ще доведе до нова война в бъдеще /както и става/. Той настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия-Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритания отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това Уилсън напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
В резултат от преговорите България губи територии, но поради твърдата позиция на администрацията на Удроу Уилсън загубите са намалени, а ликвидирането на българската държава е предотвратено.
Ньойският договор налага брутални репарации и тежки съпътстващи условия на България. Както вече знаем от историята обаче, тя успя да премине през този период и да се възстанови като водеща страна на Балканите до идването на Червената армия, която я освободи от нейната независимост.
На 23 април тази година най-накрая откриха един барелеф на Удроу Уилсън. В Пловдив се сетиха, че все нещо му дължим за дребната услуга, която ни е направил, та го увековечиха, макар и скромно. Дето се вика – малко, но от сърце.
Та като се сетих за Удроу Уилсън, ми дойдоха и мислите за човешката памет. Как едно помни, друго не – както я промият, така и помни. Това се оказва, като се замислиш. Явно така нареченото промиване на мозъци минава през промиване на паметта.
Впрочем Уилсън не е единственият американски президент, който си е дал труда на направи нещо за страната ни. Любопитно е да се припомни, че другият негов колега, който много помогна на България, е Бил Клинтън. През 1999 година той дойде на безпрецедентно посещение у нас по покана на тогавашния ни държавен глава Петър Стоянов. Президентът Клинтън демонстрира огромната подкрепа и доверие на САЩ към новоизлюпената българска демокрация и с това трасира пътя на България към Запада.
И за друго се сещам във връзка със случая – за приятелството между народите. Русия е освободила България. САЩ са я съхранили. Обаче янките не са ни приятели. Братушките са. Истинският приятел не те оставя да забравиш, ако ти е направил услуга някъде в дълбокото минало. Той се позовава на нея, смята те за задължен вовеки и ти си го признаваш. Затова сте приятели. Затова Русия праща хора като патриарха с пагони да ни припомнят заслугите й в миналото и да ни теглят един между рогата, задето не й отдаваме достатъчно почит, че даже споменаваме и някакви други заедно с нея.
А от Америка не съм чул никой да ни натяква за президента Уилсън и неговата помощ за България в един от най-тежките моменти в новата й история. Е, какви приятели са ни тия, дето се държат като забравили какво са направили за нас? Никакви, то е ясно…
Странен ли изглежда последният извод? Да, ама не – логичен е. Така излиза, че го мислим. Поровете се в политическите чатове във „Фейсбук“ и ще разберете защо.
Или просто пребройте паметниците.
