Антоний Гълъбов е роден на 30 януари 1964 г. в София. Завършва Социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в София през 1989 г. Той е доктор по социология с дисертация на тема „Етническа идентичност и етнически конфликти“.
Гълъбов е научен сътрудник ІІ степен в Института по социология към Българската академия на науките в периода 2005–2008 г. Доцент в Департамент Политически науки на Нов български университет. Ръководител е на Работната група по ромските въпроси при Националния съвет по етнически и демографски въпроси при Министерския съвет в периода 1997-2001г.
Гълъбов е експерт на Асоциация „Прозрачност без граници“ (1998-). Член на Управителния съвет на Международната асоциация за културна политика Ubuquite Culrure(s) – Париж, Франция (2003).
Основател и член на Българско общество за индивидуална свобода БОИС (2003). Заместник-председател на Научния комитет на Асоциация EUROPA – Лимож, Франция (2004) Председател на Управителния съвет на Институт за публични политики и партньорство (2005). Член на редакционния съвет на списание „Лидер“ (2005–2006).
Член на редакционния екип на списание BM „Business Magazine“ (2008).
Г-н Гълъбов, от последните перипетии около субсидията на политическите партии изглежда, че се засилва възможността партийното финансиране да премине към нещо като „американски“ вариант. Подходящ ли е той за нашата страна и какви предимства и недостатъци би имал в българските условия?
Със сигурност не е адекватен за нашите условия по поне две причини. Първата е в различния начин, по който са структурирани американските политически партии и начина, по който те работят. Те са наистина електорални партии, намират се почти непрекъснато в процес на предизборна кампания. Процесът на фондонабиране там е свързан с установяването на една традиция, която съществува от близо век и която позволява на независими кандидати да бъдат официални кандидати на двете големи политически формации. Това е различна политическа култура, която не може да бъде имплантирана механично в нашите условия.
Освен всичко останало, големият въпрос е в това, че в тамошната политическа култура съществува активният, ангажираният политически човек. Той се култивира още от образователната система и се изгражда последователно, готов е да подпомага своята политическа партия със средства и доброволен труд. Доброволчеството в нашата гражданска култура почти не е установено. Така че става дума за различен модел на политически отношения, който не може да бъде пренасян механично.
Второто много важно условие е свързано с установената система за почтеност в САЩ. Всички си спомняме, че един чек за дарение от Илия Павлов беше отказан, тъй като за г-н Павлов имаше информации, че може би неговият бизнес не бе напълно светъл. Това не е резултат на държавен контрол, а на саморегулация на самите политически партии. Те са заинтересовани от това гражданите да имат доверие в тях и да контролират произхода на средствата, които се даряват за техните кампании. Въпреки това разбирането за политическа корупция в САЩ е свързано именно с процеса на предизборната кампания, с циркулирането на големи финансови средства, с големите корпорации, които подкрепят съответно Демократическата и Републиканската партии. Пак казвам – това е друг тип политическа култура, различен от българския. Всеки опит за механичното пренасяне на този модел, още повече да се убеждават българските граждани, че това е модел, който е по-добър от нашия, е много дълбоко съмнителен.
Смятате ли, че ако този модел все пак бъде пренесен тук, ще усили негативни явления като попадане на партиите в зависимости и подчинение на частни интереси?
След повече от 15 години работа по тази тема за мен е изключително важно дебатът де не се фокусира само върху субсидията и фондонабирането. Много важен е и контролът върху изразходването на средства. Много е важно както в Закона за политическите партии, така по отношение на правомощията на Сметната палата, да е ясно как изглеждат допустимите разходи на политическите партии. Защото те биха могли да поемат средства с неясен произход, но ако е завишен контролът на начина, по който изразходват тези пари, те в един момент малко по малко ще започнат да се отказват да приемат пари с неясен произход.
Между другото, Националният одитен офис на САЩ е една от големите реформи на президента Линдън Джонсън, който довършва мандата на Кенеди и който е счетоводител по професия и разбира колко неадекватно се изразходват публични средства във федералните програми. Контролът върху финансирането на партиите не е само на входа – по отношение на това какви средства влизат, а как те отчитат дейността си. Защото ако погледнете отчетите на партиите, ще видите много големи „кухи пространства“, в които нито има отчетни документи, нито има яснота за какво са изразходвани средствата или доколко тези разходи са оправдани. Говорихме за дарения, за стипендии – неща, които абсолютно не могат да бъдат изпълнявани с държавна субсидия. Планирането на публичните финанси трябва да носи със себе си много силен контрол върху изразходването. Дебатът не в това колко лева да е субсидията. Дебатът е в това кои са присъщите дейности на политическите партии, за какво българското общество трябва да изразходва свои средства, за да гарантира жизнеността на партийните организации. Част от тези разходи подлежат на ясно планиране – за наеми, медии, транспорти и комуникации. Всичко това са присъщи разходи, които подлежат на контрол и имат относително ясни цени и в голямата част от случаите тези цени могат да бъдат контролирани. Необходимата счетоводна отчетност може да бъде поставена на масата.
Друг често посочван образец е германският модел. Той може ли да реши проблемите?
Много важно е да се разбере, че механичното пренасяне на германския модел с представата за това, че навремето една дойче марка се даваше на един глас не е адекватно. Там субсидията не е единствената форма на публично финансиране на партиите. Този модел включва различен тип политически фондации, различен тип подпомагане на функциите на политическите партии. Една партийна организация има минимум 8 групи функции, докато българските партии не успяват да достигнат дори до трите си основни функции, така че фокусирането върху темата „1 лев – 1 глас“ не изчерпва темата за публичните средства, давани за функциониране на партийната система.
Дебатът е много сериозен и не трябва да бъде тласкан по посока на това напълно да се освободи контролът върху финансирането на политическите организации, нито да се свежда до този плосък популизъм, който бе артикулиран през референдума, защото ако трябва да сме точни, референдумът казваше, че трябва да има и мажоритарна система.
Франция обаче в момента мъчително се опитва да се освободи от мажоритарната система заради всички дефекти, които тя дава. Много е неадекватно България от смесен тип система да се опитва да върви към мажоритарна, при положение, че мажоритарната практически елиминира политическото представителство в много по-висока степен от пропорционалната.
Не на последно място – много важно е кой говори от името на гражданското общество, кой си позволява да говори от името на българските граждани. Когато Слави Трифонов го прави през собствената си частна компания, която притежава телевизионен ефир, и когато това ниво на популизъм е достигнало до такава сила, изземването на думата от името на гражданското общество е изключително опасно. По своя характер това е частен корпоративен политически субект. Това не е гражданското общество. Аргументите, артикулирани през един корпоротивен субект, не могат да подменят правото на българските граждани. Така че в това отношение се намираме в критична зона, в която популизмът е в състояние наистина да постигне пробив, от който ще трябва възстановяване години наред, ако бъде нарушена логиката на финансиране на политическите партии от държавния бюджет.
