Начало Интервю Алек Алексиев: „Възвишение“ е филм за стремежа към свобода, но тя от...

Алек Алексиев: „Възвишение“ е филм за стремежа към свобода, но тя от нас зависи

625
Сподели
Алек Алексиев

Филмът по романа на Милен Русков „Възвишение“ e на предпремиерно турне в няколко градове на  страната.  Котел, Варна, Бургас и Пловдив са спирките в маршрута на продукцията, а на 10 ноември е официалната премиера в София. Сюжетът се опира на действителната история за  Арабаконашкия обир от  1872 г. , през погледа на двама полу-революционери, полу-разбойници, като преплита исторически факти с художествена измислица. Гичо и Асенчо / в  главните роли – Александър Алексиев и Стоян Дойчев/са натоварени с мисията да предадат писмо от Димитър Общи /Филип Аврамов/  на Васил Левски. Тяхното издирване на Апостола се превръща в трагикомично приключение, а революционният им ентусиазъм постепенно е изместен от разочарование и огорчение. Докато търсят  Апостола по баирите и възрожденски градчета, двамата размишляват за свободата, революцията, образованието и манталитета на народа.

Романът е носител на Европейската награда за литература 2014 г., а във филмовата  продукция на режисьора Виктор Божинов участват още  десетки популярни български актьори, сред които Васил Михайлов, Параскева Джукелова, Захари Бахаров, Юлиян Вергов, Димитър Рачков,  Геро  и много други.

*Интервю на Елеонора Стайкова

С актьора АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСИЕВ разговаряме за „Възвишение“, за ролите от лекар до революционер, за новия му проект, за завръщането в България след дълго отсъствие, за семейството и бащинството.

За какво е филм „Възвишение“ според теб? Има ли генерално послание, което отправя ?

За мен лично „Възвишение“ е филм за стремежа към свобода. Свободата да избираме, да бъдем самите себе си, в нашата природа, в нашите географски ширини. Във филма няма болен патриотизъм или национализъм. Има една идея за революция, за свобода, по която моят герой Гичо много се пали и се увлича. Особено в момента, когато пише обръщението към българския народ – че „настава нашо време да се обединим, да сме заедно, да се борим“. Да, може би трябва да откраднем оттук-оттам някой друг лев –има малко бандитски елемент даже  – но  всичко се прави  за благото на страната, за доброто. Затова за мен това е филм най-вече за стремежа към свобода и че тя от нас зависи.

Алек Алексиев във Възвишение 1 (2)

Има ли реплика, постъпка, нещо в поведението на твоя герой  Гичо, за което  се хващаш , че мислиш, че е останало у теб?

Аз една година живях с този герой и много са мислите, които са ми влезли в главата. Всичко започва много наивно, като едно приключение, когато Димитър Общи го изпраща да занесе писмото на Левски. И постепенно в него започват на напират едни философски мисли – за българина, за това колко сме малки, колко сме самовлюбени, зли душички, малки душички… Завряли сме се в нашето си кътче и там си живеем, не искаме да излезем, да погледнем наляво и надясно. Когато хваща Асенчо да краде, той му казва – „Туй не ти е овчарския живот вече, туй е револуция, сериозна работа.  Не може да си живеем както преди, не може да си крадеме един на друг сиренето по къшлите“. Това го дразни, той сам осъзнава, че не може вече така,  разбира , че и образование трябва, за да се случат нещата.

След като изгледаме филма ще бъдем ли една идея по-близо до отговора на въпроса защо ние българите все не успяваме,  все не ни се получава?

Аз не съм сигурен, че филмът дава отговори. Той поставя  въпроси, но различни от тези, които си задаваме всеки ден. По-глобални въпроси, над които , ако всеки от нас се замисли, ще бъдем по-полезни  за обществото и по-добри. Отговорите всеки може да ги намери сам за себе си. Но се надявам, че филмът ще напомни на някои хора, че от нас зависи много.

С какво чувство милсите, че ще напускат зрителите салона?

Надявам се леко възвисени. Истината е , че аз съм гледал готовия филм веднъж до момента и бях много притеснен, имаше немалко хора  от екипа и някак не успях да го погледна отстрани, като зрител. Надявам се след прожекцията хората, които още не са прочели романа, да искат да го прочетат, тези, които са го чели – да не им липсва нищо. Все пак това е 400 страници роман, а сценарият е 100 и малко, няма как всичко да е вътре. Надявам се зрителите да се задоволени, обогатени, щастливи, че са гледали хубав български филм и да се обърнат към себе си. Да се видят без да си правят тежки самоанализи и самооценки. Това е един филм с много настроение, много хумор, но през него се задават сериозни въпроси и има голяма дълбочина.

Отдавна не е правена толкова мащабна продукция на историческа тема с мощна реклама,  много любими актьори. Възможно ли е филмът да има съдбата на „Хан Аспарух“, да го гледат цели класове, училища?

Не искам да сравнявам „Възвишение“ с нито един от старите големи български филми до 90-та година. Несравнимо е – и начинът, по който се е гледало кино, и по който се е правело кино, е различен.  Но искрено се надявам, че ще има групи от ученици, че училищата ще имат желание да заведат младите хора на този филм. Това не е исторически филм. Той разказва една история около Левски, около Димитър Общи, Арабаконашкия обир, но тази история е само фон. В същото време  има и един модерен road trip елемент на  двама герои, които пътуват заедно. Проектът е много сериозен, абсолютно безкомпромисен, рекламата е наистина мащабна  и искрено се надявам, че много хора ще влязат в залите да го гледат, защото това е важен филм за нас българите .

Широката публика те опозна и обикна покрай ролята ти на д-р Василев в сериала „Откраднат живот“. Има ли шанс да те видим отново в някоя от следващите серии или си  от онези български лекари, които заминават за чужбина и никога не се връщат?

Аз съм от онези лекари, които моментно са заминали за чужбина и никога не се знае дали няма да се върнат. Има такъв шанс, ние с продуцента Евтим Милошев често се чуваме и си говорим за тази възможност. Аз харесвам много „Откраднат живот“, Така че не е изключено, но нито той, нито аз можем да го потвърдим все още, заради сложните ни работни графици.

Още като ученик заминаваш за Америка. Завършваш в Ню Йорк, после живеете    и работите   в Лондон със съпругата ти Яна Титова , а сега се върнахте и установихте тук. Защо?

Ние не съм се върнали, ние сме номада. С Яна и дъщеря ни Ая пътуваме постоянно между Лондон и София. Тази година до юни бяхме там, върнахме се. Трябваше септември отново да заминем за Англия, но стартирахме нов проект тук и останахме. В същото време Ая е приета за следващата година в училище в Лондон, така че имаме опцията да се върнем там. А дали ще го направим, дали ще отидем другаде или ще останем в България – само времето ще покаже. Ние с Яна сме такива хора, че 3 дни преди да тръгнем за някъде, взимаме окончателното решение  да го направим или не. Богати сме с възможността да пътуваме, където имаме проект – там сме. Аз не искам да стоя на едно място, обичам да сменям от леглото до географската ширина, на която съм.

Алек Алексиев във Възвишение

Прави ми впечатление обаче , че доста български актьори, които дълги години работеха в чужбина, сега се върнаха – и Георги Стайков, и Михаил Билалов, и Башар Рахал Носталгия ли е това или знак, че в българското кино и театър се случват все повече сериозни проекти?

Индивидуално е. Никъде не лесно. Може би е въпрос на късмет, къде мислиш, че късметът ще е повече с теб в даден момент. Но няма какво да се лъжем – в чужбина е много трудно за чужденец актьор. Ние имаме общо трима актьори, които са успели наистина да пробият  на голямата сцена – Захари Бахаров, Христо Шопов и Анжела Недялкова. Да прибавим и  Христо Живков, него дори го забравяме, защото той почти не живее в България. И това са, няма други. Доста хора са работили с големи имена – и Яна е работила с Хелън Мирън, и за съм работил с Кенет Брана и с кой ли не, но да имаш водеща роля във филм или сериал – това е друго нещо. В чужбина е много трудно. Аз търся този баланс между малки проекти навън  и големите роли в България и това ми харесва.  Интересно ми е и едното, и другото. Щастлив съм с това, което правя, заобиколен съм от правилните хора. Не съм правил  компромиси в работата си до момента. Няма проект, за който да кажа – „Сгреших, съжалявам, не трябваше“.

Преди броени дни започнахте с Яна  работа по нов проект, тя е режисьор, ти си и продуцент, и актьор. Разкажи ни за него.

Работното му заглавие е „Падение и спасение“, по автобиографията  на Весела Тотева – журналистка, бивша наркоманка. Разглеждаме 8 години от нейния живот – 4 години, в които тя е на хероин и 4, в които е на метадон. Искаме  да напомним на обществото, че имаме страшен проблем с наркотиците и в днешно време. Нашата история е от 90-те, но и днес нищо не е се променило, само че наркотикът не е хероин, а е друго името, не се инжектира, ами са синтетични хапчета. Много по-опасни, смесени с алкохол. Направили сме проучвания, че деца 8-ми, 9-ти и 10-ти клас взимат колосални количества от тези наркотици и е много страшно. Но искаме да кажем, че изход има. Не трябва да се започва, но ако все пак се случи – човек може да бъде спасен. И нашият филм ще бъде позитивен, мотивиращ, с happy end, защото Весела е жива, тя е спасена, тя е чиста от 16 години, не пипа наркотици, има прекрасно семейство.  Ние вярваме до болка в този проект и искаме не само да направим хубав филм, ние искаме с него да спасим хора.

 Тоест вие имате амбиция не просто да направите хубав филм, а той да стане център на цяла социална кампания.

Абсолютно. Вече Столична община е зад нас, „Ню Бояна студио“,  големи фондации ни подкрепят. Това е изцяло частен проект, без държавно финансиране.

No blink е продуцентската компания, заедно търсим партньори, защото това за нас е социална кауза. Днес пуснахме малко снимки от първия снимачен ден и под тях има толкова вълнуващи, толкова вдъхновяващи коментари от хора, които ни желаят успех, някои  са чели книгата. Ние искаме да обиколим цяла България  с този филм,  заедно с Весела, с екипа, да се срещаме с ученици, да има дискусии. Много е трудно, много е скъпо снимането на филм, но  вярваме, че ще намерим съмишленици. За  нас това е кауза.

Остава ли ти време за малката ти дъщеричка Ая? Впрочем откъде идва името й,  има ли някаква история зад него?

Няма нищо общо с първите букви на  нашите имена. С Яна се запознахме в София, аз се върнах в Ню Йорк, където живеех тогава.  Тя репетираше в Народния театър, аз бях четвърти курс и  подготвях дипломния си моноспектакъл.  Не можехме да се чуваме много и  почнахме да си пишем по 5-6 имейла на ден. И в някакъв момент започнахме да ги подписваме с „АЯ“ – като сила, като някакво вътрешно чувство. Така ни дойде – без да коментираме защо, как, какво означава. Яна дори  ми изпече едно сърчице от глина  и написа  „АЯ“ върху него. И това сърце аз го носих из цял Ню Йорк и го снимах на всякакви емблематични места – в Сентръл парк, на Тайм скуеър, навсякъде. И когато Яна забременя и разбрахме, че ще е момиченце, и двамата знаехме, че ще се казва Ая.  После проверих  какво означава на японски, на вавилонски, на иврит.  И на трите езика  означава нещо сходно – свобода, майката на всичко нова, птица, която се рее свободно. Така, че Ая дойде с името си и то  много и отива. За съжаление не ми остава много време за нея. Миналата година имах сигурно над 300 снимачни дни. Снимах сериала и „Възвишение“ паралелно и почти не я виждах. Но това лято беше нашето лято. Бащата  на Яна ни подари каяк, возих Ая на него, плувахме, разхождахме се, бяхме на каравана и успяхме да прекараме доста време заедно.

Коментари