Колко сериозно трябва да възприемаме изживяващия се като “народен трибун”, но кръстен презрително в мрежата Костя Копейкин, известен по документи като Костадин Костадинов.
Казано в едно ( дълго) изречение, Копейкин е напуснал поради неосъществени лидерски амбиции ВМРО; прогонен е от телевизия “СКАТ” ( т.е. от НФСБ ); съюзявал се предизборно с “Атака”, ухажвал е Движение 21; подкрепял е по данни на социалисти като организатор “Луков марш” ( в който отрича да е участвал ); присламчвал се е към митинг на БСП рамо до рамо с ръководството й; предлаган е за кмет на Варна от местата социалистическа организация и многократно се провалял на всички избори със собствената си партия “Възраждане”.
Въпреки всичко, описано по-горе, същият успя през декември 2018 година да очарова руското посолство в София и да заслужи неоказваната другиму в обозримото минало чест да оплюе в сайта на дипломатическото представителство яростно българите “олигофрени”, които не споделят неговата войнстваща русофилщина.
Човек може да оспорва какво ли не, свързано с руската политика, но няма право да подозира руснаците в тъпоумие – особено ако ги смята за противници. И се пита в задача тогава за какви заслуги, освен заради истеричните му нападки срещу “майцепродавците” и заканата му да се разправи с тях един ден, когато дойде на власт, този абониран за серия от провали в политиката неосъществен месия беше припознат от Кремъл за свой човек, за да не кажем за новия буйстващ таран на руското интригантство в България.
Явно в този професионален провокатор Москва съзира нещо перспективно, което не ни е дадено да знаем и разберем, съдейки по неговите провали и скандали.
Доскоро Копейкин се заканваше да се саморазправи на отделни “майцепродавци”, т.е. на българи, които не припознават майка си в неговата Матушка. Авторът на тези редове е изпитал върху себе си изблиците му на омраза в писмен вид и чрез пряк сблъсък с “черните човечета” ( по аналогия със “зелените човечета” на Путин в Крим), които изпрати като организирана престъпна група да провалят представянето на книгата “Измамата “Сан Стефано” на 7 март миналата година в Добрич. А когато човечетата в униформените кожени дрехи не можаха да доведат линча докрай и представянето на книгата все пак се състоя, Копейкин излъга в писмена форма, че са успели да ми затворят устата. Придружи тази лъжа с текст, в който твърди точка по точка, че ме хванал в 30 лъжи.
Да спориш с Копейкин е като да обясняваш на фанатици, че земята е кръгла. Той си знае неговото и продължава с плоските си представи за земята и най-вече за хората, които я населяват. Само че вече Копейкин започна да крещи не от свое име, нито от името на своите съучастници, а от името на хората, от името на народа. Има се за замесен от тестото на месия и орисан да спаси народа, България и света от злото.
Печалният резултат от неговите изблици по площадите и улиците на София, към които Копейкин зове отново, е отблъскването на нормалните хора от уличните протести. Кой от тях би тръгнал след Копейкин? Кой би се омаскарил да бъде заподозрян, че върви по неговата балалайка?
Благодарение на дейността на Копейкин и кампанията му властта у нас ( и в Москва) може да бъде доволна. Най-после намериха цаката на “жълтопаветниците” и “либералчетата” – на упоритите софиянци, поставили световен рекорд по продължителни протести без прекъсване срещу правителството на Орешарски, а след това и срещу кабинета на Борисов по различни поводи.
Предишната звезда на руските провокации Сидеров се опитваше да плаши протестиращите в София с “патрули” и “граждански арести”. Но нито неговите “контрапротести”, нито пищова му на кръста постигнаха целта си. Напротив, фронталната атака на “ Атака” даде обратен, допълнително мотивиращ резултат. Началниците от Кремъл разбраха това и “шамаросаха” ( доста буквално) своя провокатор, който днес буйства само в полза на властта, част от която е. Така стана ясно и на мижащите мижитурки, че тази власт е всъщност мила и драга на Кремъл.
На терена беше пуснат обаче нов гладиатор, който да заглади впечатлението от провала. Засега той върши отлична работа. Отвращава противниците на проруското статукво, видно от монолитно проруското абсолютно мнозинство в парламента, които се гнусят да бъдат обвързани с този “месия”. Самоотстраняването на традиционно протестиращите срещу управлението на ГЕРБ и на Орешарски преди това е руски успех, който трябва да се признае.
За финал все пак е редно да се каже, че нашият Копейкин само частично може да бъде оприличен на капитан Копейкин от повестта на Гогол. Защото измисленият капитан Копейкин, макар и жалък в своята претенция да заживее охолен живот с държавна парична компенсация за загубените си крайници във войната срещу Наполеон, все пак е обрисуван като военен инвалид, герой от войната един вид. Гогол е вложил доза симпатия в неговия образ, макар да го описва като дегенерат, деградирал до разбойник, отмъщавайки с грабежи на невинни хора за свинското отношение на държавата спрямо него.
Иначе писателят започва описанието на капитан Копейкин така:
“Вятърничава глава, свадлив като дявол, обиколил и гауптвахтите, и арестите, опитал всичко”.
Нашият Копейкин не само не се е сражавал срещу Наполен, но си въобразява, че е като него. Комбинацията между Наполен и Копейкин поражда само смях по аналогия с вицовете за онези, които се мислят за Наполеон. Но не е чак толкова смешно, когато зад Наполеон Копейкин стои Москва, която подшушва подстрекателски “нито крачка назад”.
Апропо, повестта за Копейкин е била цензурирана в Русия, но не толкова заради жалкия образ на един пропаднал руски офицер, колкото заради описаната от гениалния писател отблъскваща атмосфера на обществените отношения в руската имперска столица Петербург, смаяла първоначално провинциалния инвалид с блясъка си, но предизвикала и нездравия му апетит към луксозния живот, превръщайки го първо в бунтар срещу статуквото, а след това в разбойник.
Така е, столицата влече авантюристите, но може и да ги погуби, ако си въобразяват, че ще я покорят победоносно. Поучително е. Стига да има кой да чете книги, вместо да ги заклеймява, без да ги е чел.
