Вече седмица продължава военната ескалация между Израел и Иран. Тя започна с декларираната от Тел Авив цел за елиминиране на възможността Техеран да се снабди с ядрено оръжие. Дали обаче крайният ефект от израелските въздушни удари може да се разпростре и отвъд нея, предизвиквайки смяна на режима?
Докъде стига целта на военната офанзива на Израел срещу Иран – до декларираното желание за елиминиране на възможността Ислямската република да се сдобие с ядрено оръжие или се преследва и евентуална смяна на режима на аятоласите в Техеран?
Този въпрос е плод на множество анализи на наблюдатели, откакто Тел Авив предприе масирани въздушни удари по ирански военни цели на 13 юни. Седмица по-късно ескалацията на конфликта продължава, а реторитката на израелския премиер Бенямин Нетаняху и други висши представители на управлението му дава основания да се мисли в тази посока.
Критиците предупреждават, че подобна стратегия носи огромни рискове:
регионална ескалация;
нежелани политически последици;
потенциално овластяване на още по-крайни елементи.
Основното опасение при подобен развой е, че опитът за насилствено преструктуриране на политическия ред в Иран би бил хазарт с висок залог без гарантирана печалба.
Поддръжниците на евентуалната по-агресивна позиция в конфликта обаче твърдят, че Ислямската република е по-слаба от всякога. Те посочват постоянното обществено недоволство и нарастващата международна изолация, настоявайки, че тези условия представляват рядка възможност за улесняване на колапса на режима. Основният им аргумент е, че продължителен външен натиск може да бъде решаващият фактор за постигане на дългоочаквана промяна в Техеран.
Дали само външната военна намеса може да постигне смяна на режима в Иран, остава спорен въпрос – както в политическите среди, така и сред самите иранци. През последните години страната преживя вълна от национални протести, най-силната от които беше през 2022 г. след смъртта на Махса Амини в полицейски арест.
Тогава се появи опозиционното движение, обединено около „Жени, живот, свобода“. То се разпространи бързо в десетки провинции и привлече подкрепа от различни сегменти на обществото, но беше посрещнато с жестоки репресии. Според различни източници над 550 протестиращи са били убити и над 20 000 са били арестувани по време на протестите.
Масовото недоволство срещу строгите правила за външния вид на жените разкри дълбокото обществено неодобрение и уязвимостта на режима на аятоласите. Начинът, по който вълненията бяха потушени обаче, подчертаха устойчивостта и готовността на режима за използване на неограничена сила.
Някои анализатори твърдят, че външният военен натиск може да създаде пространство за иранската опозиция. Но дори поддръжниците на идеята за евентуална смяна на режима признават, че само въздушни удари са недостатъчни.
„Говорим много за смяна на режима, но не сме инвестирали наистина в кампания за разширяване на комуникациите, за създаване на ударен фонд, за да направим всички тези различни неща, които биха дали на иранската опозиция пространство да диша, пространство да се организира и мобилизира срещу режима“, коментира Илан Берман, старши вицепрезидент на Американския съвет за външна политика и член на борда на Радио Свободна Европа/Радио Свобода (RFE/RL).
В свое интервю пред Радио „Фарда“ на RFE/RL Берман определи тази липсваща засега подготовка „необходима предпоставка иранците наистина да се чувстват достатъчно уверени, за да се изправят [срещу режима] по устойчив начин“.
Според него и други критици, без подобни организационни усилия сред иранското население, военната намеса рискува да се обърне срещу тях – да укрепи хардлайнерите в Техеран и да отчужди обикновените иранци.
Разделени мнения за външната намеса
За много иранци разграничението между Ислямската република и самата нация е от съществено значение.
„Това не е война между Израел и Иран, а между Израел и Ислямската република. Иранците търсят смяна на режима от години и в крайна сметка измежду Иран и Ислямската република ще остане само едното“, казва Хамед Шейбани-Рад, висш член на базираната в чужбина, промонархична партия „Нов Иран“.
„Хората знаят много добре, че тази възможност, предоставена им от Израел, може да не се появи отново“, смята той, споделяйки мнението, че външният натиск може да ускори дългоочакваната промяна в родината му.
Други обаче предупреждават, че чуждестранната намеса – особено когато води до жертви сред цивилното население или до удари по жизненоважна за всекидневието инфраструктура – може да подкопае легитимността на вътрешната опозиция.
„Критиката към Ислямската република е вътрешен въпрос. Иранският народ е наясно и не се нуждае от защитник в чужбина, особено не от някой като Нетаняху“, посочва базираният в САЩ анализатор по отбрана Хосейн Ариан пред Радио „Фарда“.
Той твърди, че израелските удари в крайна сметка са насочени към активи, които „принадлежат на иранския народ“, описвайки Ислямската република като „нищо друго освен [техен] временен ползвател“.
Въпреки че легитимността на Ислямската република изглежда все по-крехка, доказателство за което са ниската избирателна активност и продължаващите вътрешни вълнения, повечето наблюдатели са съгласни, че трайната промяна в крайна сметка ще трябва да дойде отвътре.
Чуждестранните военни действия могат да повлияят на темпото или на характера на тази промяна, но дали те могат да я инициират, остава доста спорен въпрос.
Защо ескалираха военните действия между Израел и Иран?
Анализът е публикуван в Свободна Европа. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
