Тодор Чобанов е български историк и политик. Заместник–министър на културата в първото правителство на Бойко Борисов, доктор по археология. Той е автор на книгите „Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав“, „Свещените дворци на българските канове“, „Изследвания върху културата на старите българи“, „България и Византия – титани на кръста“, както и на над 30 изследвания в областта на археологията, културния туризъм и опазването на културното наследство. Бил е зам.-кмет по въпросите на културата и образованието в Столичната община.
– Г-н Чобанов, на 9 септември 2024 г. се навършиха 80 години от влизането на съветските войски в страната и установяването на социалистическата власт в страната. Защо толкова години по-късно – можем да кажем вече близо век, разделителните линии в обществото ни за значението на тези събития остават?
– Защото последствията от събитието не са преодолени. Например ефекта от репресиите срещу икономическия и интелектуален елит, в това число и много потомци на възрожденските ни лидери. Също и съдбата на българите в Македония.
Това са все исторически сюжети, които продължаваме да преживяваме в определен смисъл и днес.
Ако ми разрешите да Ви поправя, не е „социалистическа власт“, а според мненията на колегите, занимаващи се с периода – комунистическа диктатура от сталински тип. Говоренето за „развит социализъм“ излиза на преден план по-късно.
– Има ли и днес разделение сред историците относно интерпретациите за този период от историята ни? Когато говорим за репресии и жертви, прочитът не е ли еднозначен?
– Повечето историци са единодушни, че 9 септември е подчертано отрицателна дата в българската история. Дори и малцината на другото мнение са наясно, че окупацията на България и последвалите събития са травмиращи и с дълготрайни негативни последствия.
Репресиите и жертвите у нас са задължителна част от налагането на сталинската власт в цяла Източна Европа – чрез насилствена подмяна на елита с „работническо-селски“, а всъщност главно послушен и сервилен спрямо СССР и лично Сталин.
Авторитетни колеги, занимаващи се с темата, сочат числото 30 000 за най-реалистична фигура за броя на убитите по време и непосредствено след събитията.
Сред тези хора, наред с малцината истински привърженици на нацизма у нас, са цяла плеяда светли умове, включително и хора без каквато и да е връзка с политиката, които просто имат нещастието да са раздразнили по някакъв начин новите господари на България.
Сред жертвите е именитият художник и фейлетонист Райко Алексиев, бит до смърт от касапина Лев Главинчев и осъден задочно по-късно.
Шести състав на „Народния съд“ осъжда общо над 100 писатели, художници и журналисти, някои от които убити доста преди това. Парадоксално, при репресиите са убити и отявлени противници на нацизма като Теодоси Даскалов, внук на Бачо Киро, който, като военен министър, е твърдо против влизането в Тристранния пакт.
Това е само прелюдия към репресирането на лидерите на опозицията в следващите няколко години, вкл. и хора като Никола Петков, осъден на смърт в скалъпен процес.
Сред нарочените, но спасили се, са Елин Пелин – заради близкото му приятелство с царя, и любимия художник на Борис – Щъркелов. Разминава им се, но Щъркелов прекарва тежки нощи в ареста. Осъден на доживотен затвор е и видният етнограф Михаил Арнаудов, амнистиран по молба на редица леви интелектуалци едва след смъртта на Сталин.
Тежка е съдбата на редица видни възрожденски родове – синовете на Райна Княгиня например са пометени от терора – един е убит, двама са хвърлени в лагерите, където единият – видният офицер ген.Иван Дипчев – умира.
– Какви са последиците за България, как последвалият период променя пътя ѝ на развитие?
– Последствията са изключително сериозни. България за дълго губи значителна част от суверенитета си.
На два пъти в следващите години сервилният комунистически елит предлага да станем 16 република, за да изрази лоялността си към СССР. Г. Димитров е ярък съучастник в започналата нова вълна на дебългаризация на Македония.
Абдикацията от българите там е последният голям удар върху възрожденските идеали, за които всъщност водим няколко войни и губим хиляди български животи.
Икономиката преминава бързо на антипазарни начала и резултатът ще бъде три фалита за по-малко от половин век, изоставане от съседи като Гърция и даже Югославия, чийто вожд – Тито, се оказва по-хитър от Димитров и успява да издейства благоприятно статукво за новосъздадената държава, която, не бива никога да забравяме, работи активно за потискане и унищожаване на българското етническо самосъзнание там.
Принудени сме дълго да участваме в неизгодна за страната ни външна търговия – например да продаваме по-евтино на СССР.
Заради опита му България да търгува на реални цени е ликвидиран по заповед на Сталин и видният комунистически деец Трайчо Костов, „отличил“ се в репресиите след 9 септември и настоявал за повече смъртни присъди.
Най-трайното последствие обаче е загубата на следосвобожденските ни елити, които са се формирали продължително в трудни условия.
Заедно с тях е загубен и опитът от периода 1878-1944г., когато българското общество започва, въпреки войните и превратите, да формира гражданско съзнание и изгражда постепенно демократични рефлекси и ценности.
Нанесен е и голям удар на християнството у нас – новият режим е антирелигиозен, ще репресира дълго БПЦ. Екзарх Стефан е свален и заточен, само защото не иска свещениците да действат като тайни агенти на новата власт.
Днешните ниски нива на религиозна култура у нас се дължат на тези събития и последвалата системна политика за ограничаване на православието и другите религии.
България е откъсната за дълго от своето място сред другите европейски народи, където я виждаха хора като Левски и останалите водачи на българската революция.
– Каква трябва да бъде съдбата на паметниците от тази епоха? Трябва ли да бъдат заличени или напротив – да останат за поколенията?
– Този въпрос в повечето държави в нашата ситуация е решен цивилизовано – с изграждане на специализирани музеи. Ние започнахме този процес, но не го завършихме.
Парадоксално, сега всяка местна общност трябва да решава сама, въпреки централизираното им поставяне някога.
Убеден съм обаче, че примерно паметникът на Сталин в прекръстената на него Варна, не липсва на никого, както не липсва в София и паметникът на Васил Коларов, заменен по-късно със светите братя Кирил и Методий.
