След като разбрахме, че понятието „работническа класа“ е социалистическа отживелица, неусетно се върнахме към древните си индоевропейски корени – започнахме да се делим на касти. За разлика от индийците, които си имат много, ние засега си имаме само две. Нисшата класа благодарно получава по 1077 лева месечно, определени им от висшата класа, до която по стар индийски обичай нисшата няма право да се доближава. Щото от НСО вардят. От тези 1077 лева се удържа данък, чието предназначение е да се плащат заплатите на висшата каста.
Висшата каста страда от краста – сърбят я ръцете, което според народните поверия е на пари. Народните поверия никога не лъжат!
Депутатите, избирани чрез относително честно гласуване от нисшата каста, си гласуват сами заплатите – разбира се, съвсем законно – на всеки три месеца изчисляват колко е средната работна заплата и я умножават по три – за да насмогнат на инфлацията.
Нисшата каста трябва да устиска цяла година, за да є определят колко трябва да получава, за да не опъне петалата.
Но двеста и четиридесетте само да бяха – с мед да ги намажеш!
Кастата, която има привилегията сама да си определя заплатите, е доста по-голяма.
Висшият съдебен съвет, например, си гласува заплати от по двайсетина хиляди месечно.
А в края на миналата година си самораздаде още по петдесет и три хиляди на член – бонуси заради постигнатите високи резултати.
Един от тия високи резултати е, че прокуратурата бе осъдена да плати деветдесет и пет милиона на фирма, делото срещу която загуби катастрофално. Само че няма да ги плати от бонусите си, а ще ги плаща нисшата каста – онази, с данъците върху месечната хилядарка.
Забравих да спомена, че нисшата каста плаща и здравни осигуровки, за да се възползва от конституционното си право на лечение. Лечението се осъществява в така наречените болници. Който е влизал в наша болница, ще се сети защо е „така наречена“.
Всяка болница си има директор – който също има привилегията сам да си измисля заплатата.
Теоретично, месечното възнаграждение е регламентирано – между 4 000 и 15000 лева, според болницата. На практика директорите обаче добавят към тези жалки суми и част от таксите за избор на екип, за работа по клиничните пътеки, от частните си практики и клиники.
И така – шеф на известна столична болница се разписва в края на месеца срещу 7 000 лева заплата, а според данъчната му декларация месечният му доход е над 50 000.
Формиран пак от здравните осигуровки и допълнителното заплащане на нисшата каста.
Като стана дума за данъчни декларации, според декларацията на шефа на НАП, човекът, който събира данъците, за да осигури заплатите на висшата каста, той е получил за цяла година колкото болничен директор за месец.
Основна грижа на висшата каста освен да си начеше крастата, е да се задържи на мекия стол. В преносния, но и в буквалния смисъл.
Миналата седмица общинарите в лятната ни столица Варна си гласуваха ремонт на заседателната зала. За един милион. Всеки от шестте стола в президиума – за по-главните общинари, ще струва по 2 500 лева.
Платени от нисшата каста, която се реди пред касите, за да ползва скромен бонус – пет процента отстъпка от общинските данъци.
Шестстотинте хиляди за спешни ремонти в града не са гласувани.
Защото нисшата каста може и така – с разбити тротоари и дупки по улиците. Тя си им е свикнала.
С всичко се свиква. До момента, в който на хората им писне да свикват. И ги засърбят ръцете. Само че – не на пари.
И тогава става тя, каквато става…
Румен БЕЛЧЕВ
