Планетолозите за първи път наблюдаваха водни молекули, движещи се от една област на Луната към друга, наблюдавайки видимата й страна с помощта на LRO сонда, предаде РИА Новости. Констатациите на учените са представени в списание Geophysical Research Letters.
„За нас беше изключително трудно да измерим количеството вода на повърхността на Луната, тъй като светлината се отразява от повърхността й. В миналото колегите ни фиксираха прекомерно големи количества„ мигрираща ”повърхностна влага, която не може да се обясни с познати физически процеси“, каза Майкъл Постън, геолог от Югозападния изследователски институт в Боулдър, САЩ.
Смята се, че на Луната са се създали условия, възпрепятстващи натрупването и съхранението на големи запаси от вода. Липсата на атмосфера и слабото привличане правят невъзможно съществуването на H2O молекули под формата на течност или пара, а ледът на откритата повърхност постепенно ще се изпарява под действието на слънчевия вятър.
Въпреки това, вода на Луната все пак съществува – през 2009 г. индийската сонда Чандраян откри вода в южното полукълбо на спътника на Земята, а през 2012 г. LRO сондата откри лед в кратерите на северния полюс и скрити ледени отлагания в десетки други тъмни кратери на повърхността. Тяхното откритие накара учените да гадаят откъде идва водата на Луната, кой я е донесъл там и как е успяла да се съхрани без изпаряване под действието на слънчевите лъчи.
Някои астрономи днес предполагат, че повечето от водните запаси на естествения спътник на нашата планета са с астероиден или кометен произход. Други планетолози смятат, че водата е попаднала там не през далечното минало, а непрекъснато възниква в резултат на „бомбардиране“ на видимата страна на Луната от потоци слънчев вятър, в които има и водород и кислород.
Постън и колегите му разрешиха тези противоречия, наблюдавайки как молекули на водата, намиращи се в повърхностния слой на почвата, се отделят от повърхността на земния спътник по време на най-топлата част от лунния ден. Някои от тях „се движат“ към по-тъмните кътчета на планетата, докато други изчезват в космоса.
Учените, както отбелязва Постън, се интересуват от една проста характеристика на този процес – колко точно се променя количеството водни молекули на повърхността на Луната, когато тя попада под сянката на Земята и потокът на заредените частици е значително отслабен. Ако теорията за преобладаващо „слънчевия“ произход на водата е правилна, тогава делът на водата трябва малко да намалее след подобно „земно“ затъмнение.
Тези наблюдения разкриха няколко интересни неща, за които учените преди това не са подозирали. Първо се оказва, че източникът на тази влага не са микроскопични ледени кристали в повърхностните слоеве на почвата, нито по-дълбоки и по-древни отлагания на влага, а прахови зърна, които директно абсорбират водните молекули и ги освобождават при нагряване.
Второ, броят им се оказва малко по-малък, отколкото се предполагаше преди това от учените, което дава възможност да се обясни наличието на вода в почвата на Луната, без да се прибягва до екзотични обяснения. В допълнение, детекторът на вода LAMP, инсталиран на борда на LRO, не откри никакви промени в съотношението на нейните молекули при появата на „затъмнения“, което поставя под съмнение значителната роля на слънчевия вятър при формирането на запасите от лунна влажност.
Отсъствието на промени подсказва, че водата „излиза” от Луната не толкова често, колкото по-рано вярваха поддръжниците на тази теория и посочва възможен механизъм за натрупването й в почвата на спътника на Земята. Тази информация, както вярват учените, ще бъде важна при избора на място за изграждането на бъдещи постоянни колонии на нейната повърхност.
