Някъде през 216 г. пр.н.е. след ужасяваща победа при Кана, картагенският наемен стратег Ханибал приближава към Рим. Римляните тръпнат от ужас, Ханибал е пред портите на града. Но той не се решава да го нападне и Рим оцелява още шест столетия. Дали, обаче, България сега не е в ситуацията „Ханибал пред вратите на града!“ Но сега е по-вероятно Ханибал да не се откаже да превземе града.
След седмите поред парламентарни избори от април 2021 г. отново виждаме невъзможност да се сформира правителствено мнозинство. Партиите са заели всяка кръгова отбрана и се страхуват да направят каквато и да било крачка към други партии за постигане на някакво минимално съгласие. Именно минимално съгласие, което никой от партийните лидери не дефинира, освен може би предложението да се изолира политически партията на Делян Пеевски „ДПС – ново начало“.
Партиите отслабват катастрофално
Партиите сякаш гледат на изборите като на ротативка, при която някакво поредно (и безкрайно) завъртане ще им донесе така желаната печалба. Вече няма и смислени предизборни кампании – те повтарят вече казаното, но дори без никаква емоция, просто рутинна работа, която трябва да се отчете. Партиите са вече толкова незаинтересовани от мобилизацията на избирателите си, че кампанията им е само про-форма, най-вероятно за да отчетат получените за това пари от държавата. Освен онези партии, които на всяка цена се стремят да спечелят нужните гласове, за да докажат, че съществуват и че от тях зависи нещо. И затова са най-подготвени да си купят подкрепата.
Политическите програми също са поовехтели, с обещания за всичко, а всъщност и за нищо – никой не ги чете, а и да ги чете, никой не им вярва. Да обещаваш „светло бъдеще“ под формата на нови магистрали, или дори само по-високи доходи, или пък справедлива правосъдна система, или запазване на мира и стабилността – всичко това е станало вече толкова банално, че не може да накара дори най-активните граждани да се ентусиазират. Освен ако не обещаеш пари веднага или в бъдеще.
Самите партии демонстрират все повече организационна и политическа немощ. Вечните победители на изборите ги печелят вече с 600000 гласа. А само допреди 2005 г. спечелилият изборите получаваше около 2 млн. гласа, а след това, до 2017 г. включително – най-малко 1 млн. Шестстотин хиляди гласа представляват по официалните данни на ЦИК по-малко от 10% от регистрираните избиратели и дори да смятаме, че действителният им брой е не повече от 5 милиона, пак получаваме много нисък процент. Поради ниската избирателна активност в парламента влизат партийни фракции с по-малко от 100 хиляди гласа. А парламентите вече имат по 6-7 фракции, всяка от които убедена, че има правото да участва в правителството, но също толкова убедена, че не иска да прави това с никоя друга фракция. Изключението са партии, които са готови да участват във всичко, стига да им донесе влияние, а заедно с това и пари.
Парламентът се избира от вече около 2,5 милиона избиратели или само от една трета от списъчния им състав. Легитимността на този основен законодателен орган вече е много ниска. А в началото на 1990-те години парламентите са имали зад себе си по 4-5 млн. избиратели, дори и след 2009 това са били поне 3,5 милиона. Тази ниска активност несъмнено повдига относителната тежест на онези партии, които са направили всичко, за да си купят подкрепата..
Унинието на гражданите
Предишните избори поставиха рекорд на неучастието. Последните избори изглежда поставиха нов своеобразен рекорд – този на купените гласове. Ситуацията е напълно критична. Гражданите вече не вярват на изборите като инструмент на демократичното им участие и масово се оттеглят от политиката. Ако изборите се печелят с пари, ако резултатите от изборите зависят от това, колко пари имат за това участниците, разбираемо е, защо гражданите вярват все по-малко на тази демократична процедура.
Гражданите смятат, и с нарастващо основание, че политиката е някакъв бизнес за разпределение на власт и ресурси, в което гражданите нямат значение. Политическият терен е пълен с политици, които имат за цел да „уредят“ някой и друг бизнес, който ги финансира, да „наредят“ някой и друг роднина на добре платена публична длъжност, да притиснат с репресивните инструменти на държавата някой и друг неудобен конкурент, да запушат устата на някой и друг гласовит критик. Останаха малко истински порядъчни, загрижени за обществото и готови да работят за него политици. Системата периодично ги маргинализира.
На вратата е Ханибал, виждаме го да купува (буквално) 300000 гласа, виждаме го да се представя за говорител на борбата с корупцията, виждаме го да се прави на най-ревностния евроатлантик, загрижен за демокрацията и за порядъчността в политиката. Обидихме се на Бърнард Шоу и на Джон Малкович, но не се обидихме на Делян Пеевски, чието назначение като председател на ДАНС през 2013 г. беше сметнато за толкова безобразно, че мигновено изпълни улиците с протестиращи граждани от всякакви среди. Жалко е, че когато България помага на Украйна да оцелее, Украйна не помага та България да се предпази от олигархично заграбване – връченият медал на Ханибал (но и на стоящият зад него) е позорен.
Можем да си кажем, че това е инцидентно днес, че тези практики на опорочаване на изборите няма да се повторят. Но също така с повече основание ще трябва да се опасяваме, че тези мащабни практики ще продължават, че ще създават у нарастващ брой хора вредни навици, че по същество ще банализират изборната търговия и по този начин ще превърнат политиката в пазарище.
Рискът е в недалечно бъдеще на избори да отиват единствено и само кандидатите, техните близки и приятели, както и зависимите граждани, за които гласуването е васално задължение или просто търговия. Така изборите ще се превърнат изцяло в търговска операция, частна инициатива, а гражданите ще се отвратят окончателно от тях.
Рискът е в недалечно бъдеще гражданите изобщо да престанат да ценят демокрацията, дори в нейния най-минимален вид: известна свобода на словото, безалтернативен плурализъм, безопасни граждански свободи, ограничено разделение на властите. И поради това да са склонни да приемат всякакъв, представен като нов „политически проект“: нелиберална демокрация, президентска република.
Всъщност и двете са достатъчно неясни, за да могат да бъдат евтино продадени на публиката, а какво ще последва, няма да има никакво значение. Защото нелибералната демокрация е само и единствено тирания на мнозинството, а президентската република може да бъде като в САЩ (класически случай, но неприложим) или като в Русия, но едва ли като във Франция (силен президент, но парламентарно управление).
Седми поред избори, които не дават резултат – правителствено мнозинство. Гражданите дори вече не са отчаяни, потънали са в униние – защо да повтарят едно и също, след като не дава никакъв резултат. А резултат не дава поради упоритостта на партиите да признаят, че нямат сили нито да реализират дълбоки реформи, нито да наложат онова, което искат, нито да върнат една ситуация отпреди 2020 г., когато ГЕРБ имаше практическо всевластие. Следователно е времето на известно смирение, отказ от големи проекти и малко неблагодарна работа за постигане на някакво възможно редовно правителство.
Но така също е време и за разбирането, че има значителна, голяма опасност, поради което не всички, с които имате различия или остри противоречия са еднакво опасни. Ако това разбиране не стане преобладаващо, Ханибал ще разбие портите, републиката ще загине, а онези, които са можели да направят нещо, за да го предотвратят, ще ближат раните си и ще се самосъжаляват.
Ето защо именно сега, а не изобщо, трябва да кажем като Катон Стария: Carthaginem delendam esse! („Картаген трябва да бъде разрушен!“), за да не бъде разрушена републиката.
*Текстът е публикуван в блога на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
