Първан Симеонов е роден през 1982 г. в Стара Загора. Завършва журналистика и политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследовател в областта на политическите партии, докторант по политология в СУ „Св. Климент Охридски“.
Той е изпълнителен директор на „Галъп интернешънъл болкан“.
Имате ли последни данни за нагласите преди изборите?
Както видяхме, обобщената картина показа изравняване на силите, да даже моментно по-изгодна позиция за БСП. Сега трябва да изчакаме данните, за да видим дали това се потвърждава като моментна картина и да видим дали това се потвърждава, както и какво можем да очакваме на самите избори.
Като че ли, най-големият въпрос и в Европа, и в България е дали популистите ще имат масово присъствие в следващия европейски парламент? Какво е Вашето мнение?
За мен големият въпрос е дали те ще могат да действат обединени. Те, че ще имат присъствие – ще имат. Но не знам колко масово. Понякога сме склонни да надценяваме всичко това.
Дали ще успеят да синхронизират усилията си? Да го кажем така – на шега: трудно се прави националистически интернационал. Малко е сложно. После, има още един въпрос: дали все още можем да адресираме популизма, който все пак означава нещо моментно, или просто това е новият начин, по който звучи консерватизмът. С повече реторика за суверенитет, за идентичност, за ред. Това е традиционализмът в политиката, противопоставен на прогресивизмът и либерализмът.
Трудно се прави вече разлика между мейнстрийм десницата и това, което сме свикнали да наричаме „радикална десница”. Вторият въпрос е дали не трябва да свикваме вече с присъствието на тези партии, а не да се изненадваме? Такива партии в европейски мащаб има вече повече от две десетилетия, институционализиране, някъде участват и във властта. Явно, тук става въпрос за трайно явление. Даже не знам дали е явление, или е политически етап.
Третият въпрос, който трябва да си зададем, разбира се: те, всъщност, заплаха ли за Европа или са някакъв друг прочит на Европа? Това, което чувам последно е, че тези формации също се изявяват като проевропейски. Те са скептични спрямо Брюксел, но гледам, че възприемат Европа като лозунг, срещу предполагаема заплаха от ислямизъм и т.н. Тоест, имат някои неща, които ги обединяват. Гледам, че се опитват да дадат алтернативен прочит – че някаква друга Европа е възможна.
Това са въпросите, но към момента има повече въпроси, отколкото отговори.
Охлади ли австрийският скандал национал-социалистическите страсти в Европа? Подсказа ли ни той, че т.нар. „патриоти”, като започнем от Марин Льо Пен, минем през Марешки и завършим с австрийския вицеканцлер Щрахе, имат едно общо нещо и това е връзката с Русия?
Не бих могъл да се произнеса по замисъла на нещото, което се случи в Австрия. То много прилича на някакво активно мероприятие. В същото време, каквото и да е, нещата, които каза г-н Щрахе са доста смущаващи.
От подобен род действия, от подобен ред политики печелят мнозина, които не искат да виждат силна Европа и които не искат хората да вярват в обединена Европа, а в собствените си страхове. Тоест, има голям проблем такъв тип политици в цяла Европа и затова Ви казвам, че най-любопитното е да видим дали част от тези политики няма да останат по-задълго.
Ние оставаме с впечатлението, че такъв тип политики и политици, едва ли не, представляват някаква момента болест на партийните системи. Само да напомня, че и стилът на Тръмп е такъв – леко националистически, стилът на г-н Путин – да не говорим, на г-н Ердоган.
Вече на изток и на запад има такъв политически стил. Тоест, да не се окаже, че това е новото нормално, с което трябва да свикваме. Това наистина е за притеснение.
Какви са условията за гласуване на българите извън страната, колко секции има, колко българи са гласували на последните европейски избори и колко от тях за ДПС?
Гласуването на българите в чужбина е голям въпрос. Тук се пресичат две големи теми – едната е националната сигурност, а другата е съдбата на българите в чужбина. Някакво сечение трябва да бъде намерено между двете. Защото т.нар. „външни българи” заемат все по-голямо значение в съдбините на българската общност въобще. Тоест, по някакъв начин трябва да ги включваме в политическия процес.
В същото време, ако допуснем през изборния процес форми на намеса от места по света, където се случват по-тревожни процеси, няма да е добре за националната сигурност. Тоест, с този въпрос ще продължаваме да се сблъскваме.
Не вярвам обаче този въпрос да има някакво огромно значение на европейските избори. На тях, по традиция, активността е по-малка. Гласуването на новата българска емиграция в чужбина, в страните от ЕС, обикновено се очаква с голямо нетърпение, но честно казано, аз досега не съм видял да се оправдаят свръх очакванията към нашите сънародници зад граница.
Така че, този въпрос, специално за тези избори, не е толкова важен. По-важният въпрос ще бъде съдържанието на кампанията – дали то ще бъде европейско, или ще си остане национално. От този въпрос зависи с каква страст ще се гласува въобще на тези избори тук в България.
Известно е, че в България има поне половин милион избиратели, основно мобилни млади хора, които практически не могат да гласуват, защото учат или работят на място, различно от адресната им регистрация. Не е ли това най-голямата несправедливост на изборното законодателство и не е ли крайно време да бъде решен този проблем?
Всъщност, истината е, че с т.нар. задължително гласуване се предприеха мерки за по-ясно регистриране на избирателния код в страната. Тоест, има някакви стъпки за идентифициране на избирателното тяло, защото ние дори това не знаем като хората.
По изследователска преценка, трудно е да очакваме, че в България има 5 500 000 – до 5 800 000 постоянно пребиваващи граждани с избирателни права. На този фон, избирателните списъци са доста по-големи, но това се дължи на факта, че доста хора са навън, които просто са само на хартия в България.
Ние дори не подозираме каква е общността, когато адресираме послания.
За младите – да, има го този проблем. Аз съм бил потърпевш, когато съм бил по-млад. В годините се мислят различни варианти, за да се улесни гласуване. Но по-големият проблем е, че младите в България не се интересуват много-много от изборния процес. Боя се, че с процедурни улеснения няма да се повиши интересът.
Интересът е идва, когато се появяват някакви популистки проекти. За съжаление, младата група в България, като че ли, проявява най-нисък интерес да гласува. На второ място, ако им стане интересна политиката е заради някой нов „политически предприемач”.
Но, че българските политици трябва да търсят път към младите хора, трябва. Това го показа и едно наше мащабно изследване. Но това няма да стане с процедурни промени, това ще стане с цялостно въвличане на младежта и контакт, най-вече, на политиците с млади хора, както и реални мерки как младите хора да намерят малко повече сигурност за бъдещето си тук.
