Проф. Ингрид Шикова: Скоро ще влезем във „фитнес залата“ на еврозоната

Проф. д-р Ингрид Шикова е един от основателите на специалност „Европеистика“ в СУ. Тя е експерт в областта на политиките на ЕС.

Цялата си професионална кариера проф. д-р Шикова посвещава на европейската интеграция. Специализирала е в Колежа на Европа в Брюж, Белгия, Университета в Лимерик, Ирландия, Холандския икономически институт в Ротердам, Кралския институт за международни отношения в Лондон и др.

Била е директор на Центъра за европейски изследвания и на Информационния център на Европейския съюз, както и съветник в Представителството на Европейската комисия.

С Брекзит на хоризонта и предизвикателствата пред международната общност, все по-често чуваме, че някои европейски държави не искат разширяването на Евросъюза. Забелязва ли се в Европейския съюз „умора“ от разширяването?

Има много уроци, които ни даде голямото Източно разширяване на Европейския съюз. Важното е те да бъдат научени добре, а поуките от тях да бъдат приложени на практика в региона на Западните Балкани. Отношението на обществото към разширяването на Европейския съюз се оказа твърде важно за европейския проект. Голямото разширяване на ЕС винаги е създавало смесени чувства. Европейският съюз нямаше точна стратегия как да обясни на своите граждани необходимостта от Източното разширяване. Ако прибавим и факта, че гражданите обикновено се вълнуват от  конкретните, ежедневни  проявления на последиците от интеграцията, които не са и не могат да бъдат положителни за всички, то разширяването, бидейки само по себе си  по-скоро успех за  европейския проект, се превърна в източник на грижи и недоволства на част от  европейските граждани.  Поради това, много западноевропейци не оценяват положително разширяването, а напротив – разглеждат го като нарушаване на  „спокойствието“ в подредения им дом, нахлуване на „полския водопроводчик“, отнемащ работни места, нарушаване на създадения баланс в европейските институции. Ползите от разширяването за стабилността, сигурността и икономическия просперитет на Европейския съюз не се възприемат еднозначно, а по-скоро приемането на бившите комунистически страни се  разглежда като акт на благотворителност на богатия Запад към бедния Изток. Възприемането на източноевропейците като „бедни роднини“ от своя страна доведе до разочарование у гражданите на страните от Източното разширяване и усещането, че са „втора класа“ в сравнение със западноевропейците.  Всичко това създаде условия за развитие на популистки политически формирования, както в Западна, така и в Централна и Източна Европа.

В този контекст, разширяването на ЕС европейската перспектива на Западните Балкани е силно зависима от обществените настроения в държавите-членки. Отстъплението от демократичните стандарти и европейските ценности в бившите отличнички на посткомунистическия преход Унгария и Полша предизвиква сериозна обществена съпротива срещу ново разширяване с държави, които нямат традиции в прилагане на демокрацията. В това отношение предстои сериозна работа, за да се създаде подкрепа за процеса на разширяване на ЕС. Необходима е и много по-голяма ангажираност на държавите-членки в разясняването на необходимостта от бъдещи разширявания.

И още нещо – насоките, получавани от европейските институции по време на предприсъединителния период бяха ценни сами по себе си за постигане на крайната цел – пълноправно членство, но от друга страна бяха предпоставка да се извършват повърхностни действия, които да се отчетат като изпълнение на европейските инструкции без наистина да се осъществи необходимата дълбока трансформация. Избягването на този „ефект на ученика“, който иска само да получи положителна оценка от учителя, без да се интересува от необходимостта за постигане на трайни знания, е крайно наложително при преговорите със страните от Западните Балкани.

Както знаем в четвъртък премиерът Бойко Борисов, финансовият министър Владислав Горанов и председателят на ПЕС Сергей Станишев участваха в конференция, посветена на членството на България в еврозоната. Има ли България шансове за влизане в еврозоната и Шенген?

Членуването в Европейския съюз става все по-сложна задача, която изисква полагането на все по-големи усилия. Мястото на България в  ЕС зависи не само от изпълнение на конкретни критерии и изисквания, но в много голяма степен от способността да се провежда политика на интелигентна интеграция. Това обаче не може да стане без решителното преодоляване на проблемите в съдебната система и справянето с корупцията. От решаването на тези въпроси зависи дали някога ще станем част от ядрото или ще се задоволим с постоянно място в периферията на Европейски съюз. Мисля, че имаме шансове, но не трябва да се успокояваме и да чакаме. Има една ключова дума и тя е доверие.  Особено след кризата в Гърция, доверието е много важно за приемането на нови държави в еврозоната. За приемането ни в Шенген доверието също е ключово.

Мисля, че в обозримо бъдеще ще бъдем допуснати във валутно-курсовия механизъм, където трябва да останем поне две години преди напълно да се присъединим към еврозоната. Неправилно го наричаме „чакалня“ – чакалнята се свързва с пасивност, по-правилна би била метафората „фитнес зала“, защото страната трябва да полага много усилия за повишаване на производителността на труда и на стандарта на живот, преди да влезе в еврозоната.

България в момента председателства Съвета на ЕС. Един от основните акценти, които държавата си постави, е европейската перспектива на Западните Балкани към ЕС. Как оценявате случващото се в тази посока?

Западните Балкани и тяхната европейска перспектива са нашият специфичен приоритет. Специфичните приоритети са тези, които дават облика на председателството, с които се запомня председателството и го отличават от останалите.  Не е задължително всяко председателство да включва в приоритетите си своя собствена инициатива, свой собствен проект, който да влезе в дневния ред на Европейския съюз, но всяко председателство поставя на преден план въпроси, на които би искало да бъде обърнато повече внимание на европейско равнище. Важен фактор за успеха на председателството е да бъдат подбрани специфични приоритети в области, които са добре познати от страната и в които тя се чувства сигурна при осъществяване на председателството.

Мисля, че в това отношение изборът на приоритета за европейската перспектива на Западните Балкани е изключително подходящ.  Има още много работа, до края на председателството, ще се случат още много неща, но отсега може  да се твърди, че именно с това ще се свързва първото българско председателство.  То ще се запомни като „председателство на надеждата за Западните Балкани“, но още веднъж подчертавам, приобщаването на шестте държави  е продължителен и нелек процес.

Но нека се обърнем към миналото – това, което се случва след Втората световна война в западната част на Европа е определяно от някои като „Европейското чудо”.  В основата на това „европейско чудо” – обединяването на страни, които довчера са воювали помежду си, е претворена  идеята за помирението след двете войни.  Нека не се заблуждаваме, това не означава изчезване на противоречията и конфликтите. Промяната е в средството за тяхното решаване – диалог вместо война. Бил е необходим голям кураж, за да се превъзмогнат чувствата и желанията за отмъщение у хората и да се води борба с всички предразсъдъци, настанили се през векове на европейски конфликти. Напомням тези известни факти, защото биха могли да послужат за разсъждения относно страните от Западните Балкани и тяхната европейска интеграция. Пред тях стои същата необходимост от помирение и изграждане на взаимно доверие и сътрудничество. И те имат нужда от същата смелост и достатъчно разум, за да превъзмогнат противоречията, предразсъдъците   и историческите наслоения в този сложен регион на Европа.

В този контекст, по-близките отношения на Европейския съюз със страните от Западните Балкани са от решаващо значение не само за тяхното собствено бъдеще, но и за бъдещето на Европа. За да могат тези страни да се радват на стабилност и развитие, за да продължат демократичните и икономическите реформи, вратата към Европейския съюз трябва да бъде отворена, а не открехната.  Кога ще влязат през отворената врата ще зависи от готовността на всяка страна за помирение, от извършването на необходимите реформи и от подготовката й да „понесе“  членството в Европейския съюз. Ясно е, обаче, че това не може да се случи незабавно или в съвсем близко бъдеще, но междувременно е възможно да бъдат направени стъпки, които макар и на пръв поглед да изглеждат незначителни в сравнение с гигантската задача за пълноправно членство, биха допринесли за нейното постигане.

На 17 май София ще е домакин на среща на върха между ЕС и Западните Балкани. От Испания обаче достигнаха новини, че ще бойкотират разговорите, тъй като премиерът Мариано Рахой не искал неговият подпис да фигурира под един и същи документ с подписа на косовския премиер. Преди месец във Варна се състоя разговор между турския президент Реджеп Ердоган и лидерите на ЕС. Какво означават тези срещи за България?

България избра сложен и труден приоритет – европейската перспектива на Западните Балкани. Още преди председателството беше ясно, че няма да бъде лесно да се работи в тази насока. Можехме да изберем  по-административни и по-спокойни приоритети. Но както вече казах, мисля, че въпреки трудностите, това беше правилно решение.  Крайно време беше България да прояви лидерство като член на Европейския съюз, да прояви активност по отношение на европейските политики, да демонстрира способност да убеждава.  Ние имаме „стол и микрофон“ в европейските институции и сега имаме възможност да ги използваме възможно най-добре.

Наистина има трудности при организирането на срещата на върха на 17-ти май, но мисля, че ще бъдат намерени подходящи решения, така че да бъдат отчетени всички съображения. Тази среща има своята мисия – да събере около една маса лидерите на държавите от ЕС и от Западните Балкани. Провеждането й  може да бъде  определено като най-голямото събитие на българското председателство. Диалогът е много необходим и софийската среща ще му даде  тласък. Дори самият факт, че тази среща се провежда след 15 години „мълчание“ – (предишна подобна среща е имало през 2003г.) е достатъчен, за да бъде оценено нейното значение.  Реализъм, прагматизъм и енергия – ето това се очаква от всички лидери в тази среща.  Това съчетание можем да наречем  «духа на София» – дух на диалог, преодоляване на предразсъдъците и общо бъдеще. Плодовете от тези срещи ще бъдат брани по-късно – важното е, че се посяват семената.