Дипломатът, политикът и общественикът Симеон Радев е и едно от големите имена в българската историография и публицистика. Български писател, европейски дипломат, демократ и истински патриот, отдал сили и знания за България, той запазва завинаги своята любов към Македония. Симеон Радев не е забравено име в българската история, неговите произведения са издавани и преиздавани. Той е влязъл в българските учебници, неговите книги, най-вече „Строителите на съвременна България“, са на лавиците на всяка българска библиотека. Но Симеон Радев е многолик и разностранен творец. Той пише забележителен труд върху Македония и Българското възраждане, спомени, които обхващат времето от края на 19 до средата на 20 век, пише за войните на България и договорите, сключени след тях, в които той е важен участник. Автор е на очерци върху културни факти, на многобройни писма до политици, дипломати, писатели, до близки хора. В поредицата от публикации под знака на познатия Симеон Радев и непознатата Бистра Винарова ще се опитаме да покажем и по-малко известната част от живота на Симеон Радев. Ще го направим чрез многобройните архивни документи, дарени през 2010 г. на Централния държавен архив от неговия син Траян Радев, текстове на Симеон Радев и картини на Бистра Винарова. Ще покажем фрагменти от живота, средата и делата им, като ще ги представим и в общия им път.
В Първата световна, наричана тогава Европейската или Голямата война, продължила от лятото на 1914 до есента на 1918 г., воюват две коалиции от държави – Съглашението (Антантата) (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия, по-късно САЩ и други), и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османска империя и България). След дипломатически ходове и убеждаване от представители на страните от двата лагера, България се включва на страната на Централните сили от 1 октомври 1915 г. След включването на Румъния във войната през лятото на 1916 г. на страната на Съглашението Симеон Радев е преместен като пълномощен министър в Берн.
След тригодишната мисия в румънската столица през септември 1916 г. напуска Букурещ и скоро след това заминава през Берлин за Берн. На 24 ноември 1916 г. той връчва акредитивните си писма като пълномощен министър на България към Конфедерация Швейцария със седалище в Берн. Тази дата влиза в историята на българската дипломация като начало на българо-швейцарските дипломатически отношения.
Симеон Радев е дълбоко убеден, че освен в окопите трябва да се воюва и със силата на думите. И на двата фронта той се стреми да бъде на първа линия. В Берн развива идеята, изложена в негово писмо до В. Радославов от март 1917 г., за създаване на културна мисия, която да разяснява справедливите искания на България и мотивите ѝ за включване във войната.
Мисията, председателствана от дипломата Тодор Недков, е със седалище в Берн и в нея са включени или ѝ сътрудничат български историци, филолози, етнографи и географи, някои с международна известност. Създаден е и Българския съюз в Швейцария със седалище в Женева, ръководен от публициста Димитър Мишев.
Дейците на двете неправителствени организации работят за информиране на европейското общество българската кауза чрез книги, брошури, публицистика.
През пролетта на 1917 г. С. Радев, поради несъгласие с министър-председателя д-р В. Радославов, подава оставка от поста си в Берн и се завръща в София. Патриот и човек на дълга, Симеон Радев заминава на фронта. Включва се в 11 Македонска дивизия – военна част, съставена главно от българи, родени в Македония и Тракия, създадена през 1915 г. като продължение на Македоно-одринското опълчение.
За командир на дивизията е назначен ген. Кръстю Златарев, роден в Охрид, а за началник-щаб полковник Петър Дървингов, роден в Кукуш. През 1918 г. С. Радев участва в боевете при Беласица срещу сръбската армия.
По време на войната С. Радев работи и с пълни сили и в съответствие със своето разбиране за въздействие чрез словото, разяснението и убеждението. Тази негова позиция е още от времето на издаването на вестник „Ефор“ (L’Effort, 1900) – разбирането, че светът трябва да знае за страданията и стремежите към свобода на македонските българи.
Цялата му журналистическа, а и дипломатическа дейност по-късно, носи знака на същото разбиране. Наред с това разбиране е и споделеното в едно писмо до уважавания от него народен поет и писател Иван Вазов от Букурещ от есента 1913 г., че счита за своя задача да показва на външния свят духовните постижения на българския народ, които са достойни за уважение, както и проявите му на героизъм.
През пролетта на 1918 г. излиза от печат на френски език книгата на С. Радев “La Macédonie et la Renaissance Bulgare au XIX siècle”. Издадена е от Съюза на българските учени, писатели и художници (1917 – 1918), обединяващ български учени, литератори, хора на изкуството, изявени общественици (сред които и С. Радев), в програмните документи на който е записано, че сред целите му е да запознава света с България, да тълкува и брани народните интереси и да създава връзки между българските и чуждестранните представители на науката, литературата и и изкуството.
Идеята за книгата възниква още докато видният историк работи върху „Строителите на съвременна България“, замисляйки текст „Произходът на съвременна България“. За написването на книгата С. Радев се опира на разнообразен изворов материал, събиран в продължение на много години.
Отделните глави са за Македония в средновековната история на България, литераторите македонци в българското възраждане, участието на Македония в борбата на българите за църковна независимост и учредяването на Българската екзархия, за стремежа за обединението на българите след Берлинския конгрес (1878) до влизането на България в Първата световна война. Изложението проследява историята на възрожденските македонци като неразделна част от историята на българите.
Книгата на С. Радев „Македония и Българското възраждане през XIX век“ има интересна съдба – излязла по време на войната, тя остава непреведена на български език до 1927 г. Тогава Македонският научен институт, докато авторът ѝ е на дипломатическа мисия във Вашингтон, я издава на български език със заглавие „Македония и българското възраждане в XIX век“ в три части (Ч. I. С., 1927; Ч. II. С., 1927; Ч. III. С., 1928), като книги № 7, 8 и 9 от поредицата Македонска библиотека.
Въпреки че изданието е подготвено без знанието на автора, той посреща с одобрение превода. По-късно в 1940-те години историкът на българското възраждане работи върху книгата, предназначена за българския читател, като я разширява и допълва, но издаването ѝ остава недовършено.
Под знака на малко надежди и много тревоги минават дните на Симеон Радев на фронта и в София, където понякога в дните на отпуск се среща с политически дейци и общественици. В тези месеци зачестяват срещите му с Андрей Ляпчев, неговия съгражданин от Ресен, виден деец на Демократическата партия и министър в няколко правителства. На двамата видни ресенчани ще се наложи да понесат на плещите си съдбовни отговорности в идващите тежки за България дни.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
