Дали демократите наистина загубиха изборите, защото са били твърде „будни“, твърде обсебени от малцинствата, твърде радикални?
След поражението винаги идва битката за разказа защо партията е загубила.
Докато американската левица се преоткрива, най-влиятелните гласове обикновено са тези, поддържани от корпоративни медии, чийто подкани винаги са да маршируват надясно.
И все пак дори New York Times стигна до заключението, че един от основните проблеми всъщност е „одобрената от Уолстрийт икономическа реклама“ на Камала Харис, за която се твърди, че нейният зет – главен юрисконсулт в Uber – е помогнал да се създаде и която „пропадна плосък“.
Либералният ред, винаги изпълнен с лицемерие и илюзии, се срива, отчасти защото не може да се вярва на мейнстрийм либералите да защитят либерализма: те са готови да стигнат до извода, че Тръмпизмът трябва да бъде победен чрез имитация.
Но ето един социологически факт, който не може да бъде пренебрегнат.
През последните 50 години броят на американците, които вярват, че демократите „представляват работническата класа“ е намалял рязко, докато броят на тези, които вярват, че „застават в защита на маргинализираните групи“ драстично се е увеличил, като сега надвишава първите.
Това се случва, когато липсва убедителна икономическа визия за подкрепа на работническата класа – в цялото ѝ многообразие – като цяло.
Дори ако вашият ангажимент към правата на малцинствата е повърхностен и риторичен, вашите десни опоненти ще кажат на американците, че вашият интерес е запазен за „маргинализирани групи“, а не за „средния Джо“. Или както се казва в една републиканска нападателна реклама: „Камала е за тях. Президентът Тръмп е за вас“.
Това е функция, а не грешка при демократите. От ерата на гражданските права те са коалиция, включваща част от корпоративна Америка, свиващо се работническо движение и малцинства.
Този междукласов съюз ги спря да предложат социална демокрация в европейски стил, което би означавало увеличаване на данъците върху техните богати поддръжници.
Всъщност, при демократичните администрации на Джон Ф. Кенеди и Линдън Б. Джонсън през 60-те години, сериозните намаления на данъците облагодетелстваха най-много големия бизнес и заможните американци. Докато данъчното бреме на средностатистическото семейство в САЩ почти се удвои между 50-те години на миналия век и избирането на Роналд Рейгън, корпоративните данъци, като дял от брутните федерални приходи, спаднаха с една трета.
Това означава, че проектите за големи държавни разходи от онези епохи, като мерките за борба с бедността във „Великото общество“, до голяма степен са били платени от американците със средни доходи.
Това насърчи обратната реакция срещу бенефициентите по програмите,
демонизирани като незаслужаващи черни бедни.
В този контекст белите американски работници стават все по-свързани с консерватизма, като обръщащи се към републиканците на Ричард Никсън и сегрегациониста Джордж Уолъс.
Типичният работник – от строителен занаятчия до обущар“, пише кореспондентът на New York Times А. Х. Раскин през 1968 г., „се превърна вероятно в най-реакционната политическа сила в страната“. Но както пише писателят от работническата класа Андрю Левисън няколко години по-късно: „Няма нищо странно във факта, че работниците започнаха да напускат либерализма, след като либерализмът толкова решително ги напусна.“
Днес има очевидни разлики. Предишната реакция срещу либералните провали проправи пътя към Рейгънизма, който поне предложи последователна визия за обществото.
Тръмпизмът, от друга страна, е по-емблематичен за това, което американският литературен критик Лайънъл Трилинг каза за американския консерватизъм през 1950 г., че това е поредица от „раздразнителни умствени жестове“, дефинирани от пламенно противопоставяне на възприеманата прогресивна чувствителност, а не от убедителен план за това как биха могли да изглеждат САЩ. Политики, които облагодетелстват по-богатите американци – вместо много от борещите се американци, които гласуваха за Тръмп – се основават на тази емоционална реакция.
Но Камала Харис превърна в свои разделителни линии правата на абортите и защитата на демокрацията: решаващи въпроси, без съмнение, но не и отговори на борбите на работниците със стагнацията на заплатите.
Тръмпизмът, от друга страна, се опита да изрази яростта, която много американци изпитват относно трудните си обстоятелства, и вместо това се опита да представи демократите като движени от защита на демонизирани малцинства, като мигранти и транссексуални хора.
Това, че Харис не е направила такова нещо в кампанията си, е без значение:
липсата на завладяващо послание по въпросите на хляба и маслото позволи на републиканците да „наводнят зоната“, както се изразява републиканският стратег Стив Банън.
Отговорът тогава не е да се хвърлят малцинствата под президентския Cadillac.
Това ще отблъсне прогресивните американци и като се има предвид, че Тръмп спечели сходен брой гласове като през 2020 г. – докато демократите имаха кръвни поддръжници, които останаха вкъщи – това би било както политически, така и морален провал.
Също така е вярно, че мнозинството от гражданите, в която и да е страна, никога няма да бъдат водени от желание да подобрят положението на малцинствата, нито левицата трябва да желае да се фокусира само върху най-маргинализираните.
Вместо това, икономически популизъм, който защитава интересите на американското мнозинство – независимо от пол, раса, религия, сексуална или полова идентичност – ще заглуши твърденията, че демократите се грижат само за маргинализираните „други“.
Вместо демократите да бъдат въвлечени в токсични спорове за съществуването на транссексуални хора, републиканците ще бъдат принудени да заемат отбрана: както веднъж Рейгън мъдро се изрази, в политиката „Ако обяснявате, губите“.
Демократите се нуждаят от план, който обединява споделените интереси на американците с ниски и средни доходи в ерата на криза и смут.
Що се отнася до гласовете на сирените, настояващи за корпоративно приятелска Демократическа партия, която отказва да защитава малцинствата: на избирателите току-що беше предложена тази оферта и тя се оказа губеща.
Авторът на коментара е Оуен Джоунс, колумнист в Guardian.
