Отсъствието на икономическите теми от публичните дебати е хем успокояващо, хем започва да индикира задълбочаваща се липса на идеи за бъдещето, насочени към измерими подобрения на доходите, условията на живот и личното благоденствие.
От една страна е добре, че в поредната предизборна кампания не сме свидетели (засега) на надиграване с безумни начинания, увреждащи бизнес средата или продънващи дългосрочно устойчивостта на държавните финанси.
От друга – като че ли вече напълно се загуби стремежът към търсене на решения
за дългосрочни решения, подкрепящи конкурентоспособността и разширяването на потенциала за икономически растеж.
Сериозният труд на Марио Драги, който вече коментирахме, дава реалистична диагноза поне на част от структурните проблеми на Европа.
Впрочем, докладът е за Европа, но между редовете четем „Германия“ – и ако ядрото, двигателите на континента не иновират, не инвестират и затова са неспособни да се адаптират и да увеличават продуктивността си, не започват ли да изникват, макар и в умален и опростен вид, същите предизвикателства в нашата периферна, провинциална стопанска територия?
Заводи затварят и преместват дейността си в други страни, бизнес асоциации постоянно се оплакват от ръста на минималната работна заплата, но същевременно – и от липсата на работна ръка, в трудоинтензивните дейности в туризма, ресторантите и подобните услуги цените продължават да растат с темп доста над средната инфлация, а България продължава да е на дъното на Европа с най-голям дял ученици с ниски резултати по математика, четене и писане.
Сравнителната статистика за разходите за труд и възнагражденията
носи поредното „отрезвяване“ – или поне би следвало – и дава поглед към това, което предстои:
Към средата на годината България е втората страна в ЕС (след Хърватия) по нарастване на индекса на разходите за труд на годишна база.
В сравнение с второто тримесечие на 2023 г., възнагражденията у нас са се повишили с 15,4%, докато средно за ЕС нарастването е 5,1%. Запазва се тенденцията заплатите в Централна и Източна Европа да растат значително по-бързо от тези в Западна – естествен процес на сближаване в един отворен пазар. И ако в България говорим за двуцифрен ръст, в Германия, Франция и Италия средното повишение е в рамките на 3-4%.
И това не е нито инцидентно, нито отскоро – за последните шест години в региона на Централна и Източна Европа възнагражденията са нараснали с 80%, а България е на трето място след Литва и Унгария с близо 97%. Още повече, индексът отчита разходите в местна валута – а някои от страните в региона са с плаващи курсове.
За същия период средно в ЕС разходите за труд нарастват с 24,7% – или четири пъти
по-бавно от България, в Германия – с 21%, във Франция с 18%, в Италия с 12%.
… и вероятно предстои „още от същото“ – защото дори след това удвояване на заплатите за последните шест години, средните почасови разходи за труд в България са най-ниски в целия ЕС. Сравнени със средното за еврозоната, те са близо 4 пъти по-ниски, а дори ако гледаме само региона на ЦИЕ, у нас заплатите са средно с 38% по-ниски.
При намаляващо и застаряващо население, и при поне в краткосрочен план непоправимо слаби образователни резултати, натискът за увеличение на заплатите неминуемо подкопава конкурентоспособността. Единственото решение е по-висока производителност – която обаче изисква предприемаческо усилие, подкрепено от иновации и структурна трансформация чрез промяна на продукти и технологии.
За всичко това са нужни инвестиции – а България последните години е на дъното на региона с капиталообразуване от едва 17-18% от БВП. Те на свой ред са възможни само ако има и насочени политики за подобряване на бизнес средата и разширяване и подобряване на качеството на човешкия капитал, в т.ч. за активиране и бързо придобиване на нови умения.
Текстът е публикуван в бюлетина на Института за пазарна икономика.