Едвин Сугарев е български поет, публицист, литературен критик, общественик, дипломат и политик, роден на 27 декември 1953 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. и защитава докторат по история на новата българска литература. Работил е като научен сътрудник в Института за литература при Българската академия на науките, преподавател в Софийския университет, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Нов български университет. Редактор е на литературни издания като „Мост“ и „Литературен вестник“. Като писател има публикувани стихосбирки, книги с критика, монографии и журналистически материали. От 1997 до 2002 г. е посланик на България в Монголия и Индия, а по-късно е генерален консул в Ниш.
– Г-н Сугарев, ако вземем повод от думите на столичния кмет Васил Терзиев заради кризата с боклука и за това, че в случая става въпрос за сблъсък на два свята – смятате ли, че това послание остана разбрано? Какво се крие зад тези думи?
– Лично моето тълкуване е, че става дума за сблъсък между нормалните, социални реалности, които изискват боклукът да се събира регулярно и да се пази столицата чиста, и света на мафията, която не се интересува от нищо друго, освен от възможността да упражнява рекет и да прибира своите печалби.
Това се е случвало няколко пъти вече в столицата – подобни ситуации, в които се упражнява този натиск върху общинските власти. Обичайно общината е губеща в такива ситуации. Тя няма много голям избор.
Другото, което бих искал да отбележа, е, че това е най-прекият и най-лесен начин да бъде свалено едно управление. Независимо дали става въпрос за градско управление, или за държавно управление. Лостът, който може да се упражни в сферата на обществените въздействия чрез сметосъбирането, е много мощен инструмент и би могъл да се използва за политически цели.
Аз не съм много далеч от мисълта, че и в момента става въпрос за нещо подобно.
– Като реакция на тази криза, наблюдаваме един оптимизъм и настроение в стил „да изринем боклука“ – в пряк и преносен смисъл. Доколко тази криза може да окаже влияние върху промяната в обществените нагласи по отношение на тези два свята, за които говорим?
– Фактът, че има доброволци, които помагат в кризата с боклука, е нещо много позитивно. Обичайно хората са съгласни да помагат, но в други сфери, а не в толкова мърляви – както е ситуацията с боклука. Там всеки гледа да стои далеч от подобен тип дейности.
Другото положително е солидарността, която се проявява от други общини, които помагат на София с камиони. Както се разбра и затворници ще бъдат ангажирани с това, да помогнат в тази криза. Това е положително.
Но от друга страна да се очаква масов ентусиазъм или повдигане на обществени настроения, насочени срещу мафиотските структури, които държат дейностите по сметоизвозването, е малко утопично. По-скоро хората ще се възмущават от това, че техните кофи за боклук не са почистени, а като виновник за това ще бъдат посочени общинские власти.
Това е и механизмът, по който може да се въздейства върху тази власти – все едно дали става дума само за мафиотски рекет, или става дума за организирана операция за сваляне на софийския кмет.
– При тази криза отново пролича, че има много дълбоко разделение в обществото ни. Ако излезем от темата с боклука – разделението по осите изток-запад, консерватизъм-либерализъм, къде се намира България в това отношение?
– България се намира в силно разкрачено положение между полюсите. За съжаление, това не е само български феномен. Това е феномен в световен мащаб. Обществата стават все по-разделени и все по-озъбени едно спрямо друго. Това е една много лоша перспектива, която за в бъдеще може да доведе до много непредвидими ситуации.
Не съм много голям оптимист по отношение на възможностите да бъде преодоляно това противоречие между различните обществени групи, различния тип мислене, а бих казал дори и – различното живеене, защото българските граждани, като че ли не живеят в едно и също време. Някои живеят в миналото, някои обитават настоящето, но не много убедени в това колко е здрава почвата под тях и тези пропасти се увеличават и може да се стигне до ситуация, в която да бъдат непреодолими.
– Но везните все пак ще трябва да се наклонят в една посока. Намираме ли се в ситуация, подобна на времето преди Студената война, когато се разделяха сфери на влияние? Има ли опасност за България да залитне в едната или другата посока?
– Има огромна опасност за България, поради простата причина, че тя попада във въображаемите сфери на влияние, които си представя един доста налуден човек, който в момента ръководи най-обширната държава в света, а именно Владимир Путин.
Така че, опасността за България е съвършено реална. Това че ние не сме готови да посрещнем тази опасност, че нямаме дори съгласие как бихме реагирали, ако случайно отново се окаже, че руски войски идват да ни освобождават от нормалността за трети пореден път, това е много тежък въпрос.
От друга страна, трябва да ви кажа, че опасността е много глобална. Не само за България, а въобще за контекста на нормалния свят, на Европа, защото в момента има едно групиране на сатрапии, което се формира около Русия, около Китай. Виждаме и колебанията, които в момента са налице в САЩ, а виждаме, че, от друга страна, Европейският съюз не е готов и просто психологически не е подготвен да посрещне тези предизвикателства.
Така че ситуацията е най-опасната от Втората световна война насам.
– Как бихме могли да запазим оптимизъм и позитивизъм?
Като всеки от нас поеме своята част от отговорността. Винаги съм казвал, че отговорността е нещо, което трябва непрекъснато да поемаме. Това не е еднократен акт. Не е постигане на дадена цел и след това – шапка на тояга. Няма такова нещо.
Всеки от нас в своята област трябва да поеме тази отговорност и да се опита да се пребори, колкото му стигат силите, разбира се, с ненормалните и уродливи явления, които ни заобикалят. Защото, имайте предвид, нормалността е малцинство в българското общество.
По-скоро масовите психози, изкривеното посредством хибридни въздействия мислене – това е, което е в мнозинство и тази ситуация трябва да се промени, защото иначе нямаме бъдеще.
