Партийното тяло на ДПС се разхерметизира и вече е в режим на неконтролирано падане. Как ДПС стана това, което е? И как се стигна до войната между Делян Пеевски и Ахмед Доган? Коментар от Георги Лозанов:
Едва ли вече ДПС ще бъде това, което беше досега – партийна структура, генерирала много повече власт, отколкото пропорционално ѝ се полага. До степен да наложи модела на управление в страната и да управлява дори когато формално не е в управлението.
Как ДПС стана това, което е
Защо една партия от „втория ешелон“ получи толкова главна роля? Първо, защото преодоля конституционните пречки и се състоя като типична етническа партия – тоест, с „пленен електорат“, който гласува не по избор, а по принадлежност. А ги преодоля, защото поне в началото никой не смееше да ѝ каже нищо заради чувството за вина към турците в България, предизвикано от насилствената смяна на имената им, която бе предприета от комунистическия режим. Така ДПС стана партия на етническо малцинство, към което при това мнозинството изпитва угризения. В резултат именно турците у нас олицетвориха колективната жертва на комунизма след падането му. Не ми и хрумва да подценявам ужасите, преживени в т.нар. „Възродителен процес“, но не по-малко ужаси комунистите причиняват и на други групи от българското общество. Да споменем само съпротивителното движение на горяните от 40-те и 50-те години на миналия век, включило активно около 10 000 души, половината от които са избити. Голямата част от тях са селяни, тръгнали на въоръжена борба, защото са им взели земята, която е не само средство за препитанието им, но и елемент от социалната им идентичност, подобен на името или родовата памет. За тези жертви обаче се мълчеше, защото комунистическият режим беше свален, но не и преименували се комунисти. А те бяха склонни да се разграничат и дори да осъдят т.нар. „Възродителен процес“, за да се забравят останалите им репресии. И върху почвата на тази забрава да никнат бурените на соцносталгията, така че да стане възможно 35 години по-късно за най-високото отличие на държавата – орден „Стара планина“, да бъде предложен последният жив от комунистическото Политбюро.
Дясната опозиция, тогава във формата на СДС, чиято цел беше страната да се интегрира към западните демокрации с присъщата им политика на толерантност към малцинствата, на свой ред чувстваше потребност да заяви съпричастността към българските турци заради причинените им от комунистите страдания. Бенефициер на общата загриженост и подкрепа обаче бяха не толкова самите турци, колкото партийната структура, декларирала, че ги представлява – ДПС. Това откри пред Движението перспектива да трупа власт от сигурния вот на малцинството и от готовността за компромиси на мнозинството. А председателят Ахмед Доган, успял да персонализира заслугата за промененото отношение към етноса му след падането на комунизма, да се радва на вътрешнопартиен култ към личността.
Депесарският шут
В началото на прехода ДПС застана рамо до рамо със СДС в антикомунистическия сегмент на политическия спектър и изглеждаше, че оттук нататък те ще са естествени партньори. Но стана тъкмо обратното: десните ги чакаше не един „депесарски шут“. ДПС пряко или косвено подтикваше свалянето и дискредитирането на всички правителства с тяхно участие – от първото на Филип Димитров до последното в „сглобката“ с ГЕРБ. Това оставяше съмнения, че ДПС играе двойна игра и че генеалогията му през ДС отвежда към КГБ, чийто замисъл е с партии балансьори да поддържа руското влияние в политиката на страните от бившия съветски блок. Съмненията се подклаждаха и от голямата наситеност със сътрудници на ДС в Движението, както и от изказвания на Доган, също агент на ДС, попътни на въжделенията на Путин, като например последното му новогодишно обръщение.
Задачата на партията балансьор е не да управлява сама, а без договорки с нея да не може да се управлява, което предполага придобиване на невидима, включително и криминогенна власт, по-силна от тази на официалните институции. Самият Доган повдигна завесата, за да се види какви са ѝ методите: „мутренски подходи за заплашване“, „отнемане бизнеса на хората с прокуратурата и полицейските служби“, „страхова психоза“… Разбира се, ДПС настояваше, че е балансьор в съвсем различен смисъл – като гарант на етническия мир, каквато роля не може да му се отрече, но заедно с това тя бе алиби за други, далеч не така патриотични роли. Например за икономизирането на политиката и превръщането на партията в корпорация, която да върти мащабен бизнес с държавни ресурси. Отново от Доган научихме, че тъкмо той „разпределя порциите на фирмите в държавата“, а около партията му има „обръч от фирми“ и „в това няма нищо лошо“. Етническото алиби му позволяваше да изрече на глас онова, което другите политици не смееха, защото смятаха за „срамната тайна“ на прехода. Тя се състои именно в очертания в откровенията на Доган модел на управление – олигархичен по същността си и номенклатурен по предисторията си, за промяната на който само демократичната десница продължава реално да търси начини. Затова и острата политическа схватка на прехода е между нея и ДПС („Проклятието на България“), независимо кой управлява.
„Феноменът“ Пеевски
От доста време вече персонален знак за този модел не е Ахмед Доган, а Делян Пеевски, когото Христо Иванов описа пред ДВ като „човек, наследил администрирането на империята от страх, компромати, зависимости и корупция на ДС, който смята българското правосъдие, службите и регулаторите за своя бащиния и е готов да предизвика всякакви катаклизми на неимоверна обществена цена, само и само да запази позициите си“. Вижда се приликата между думите на Иванов и днешните критики на Доган към Пеевски, въпреки че до вчера го наричаше феномен и нямаше нищо против да се ползва от феноменалните му услуги в икономизирането на политиката.
Раздорът между двамата може наистина да е заради грубите методи на Пеевски, компрометиращи хладнокръвната пресметливост на Доган и репутацията му на „политически старейшина“. Но по-вероятно изглежда, според „бръснача на Окам“, Доган и приближените му да са се почувствали заплашени от „новия“ Пеевски, който за разлика от „стария“ напусна невидимата власт и седна на първата банка в парламента, за да решава бъднините на държавата от името на ДПС, устремен към лидерския пост в Движението и напълно пренебрегнал другия съпредседател, специално назначен от Доган, за да укротява амбициите му. Обратно на очакването да се скрие съвсем, Пеевски сякаш се роди публично от и заради санкционирането му по закона „Магнитски“. Реши да покаже, че за него той не важи, нито в страната, нито дори в Европа, като спешно („напук“ на американците) придобие колкото може повече видима власт. И се захвана да движи закони и коалиции, да печели избиратели, да кани посланици, да се представя за най-ревностния евроатлантик. Дали с последното „пресоли супата“ и получи „московски шут“ (ако са верни подозренията за руски генезис на Движението), или Доган е решил да го изгони от сараите си по собствена инициатива – това няма особено значение. Защото, така или иначе, войната между двамата започна да променя мистифицирания образ на ДПС като някаква непрогледна отвън политическа лаборатория, в която се забъркват съставките на българския преход по рецепта, известна само на Доган и на малцината приближени. Партийното тяло на Движението се разхерметизира и вече е в режим на неконтролирано падане.
Доколкото основната битка на демократичната десница за смяна на модела е именно с ДПС, тя има основание да вижда шанс в новата ситуация там. Стига, разбира се, да не затъне пак в пазарлъци и компромиси, с които сама да лиши позицията си от исторически мащаб и автентичност.
*Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
