Какво ли е в главата на този човек, който реши символичното ново откриване на американското посолство в Израел да се състои тъкмо в деня на 70-годишнината от прокуждането на палестинците от днешните израелски територии?
Още повече, че става дума за сграда, която отчасти се намира на територията на Източен Ерусалим. Точно там, където палестинците смятаха да издигнат своята нова правителствена сграда, когато възникнат двете държави. Истински дипломатически шамар в лицето на толкова много палестинци. Да, това не оправдава избухналите насилия, но донякъде съзнателно ги провокира и в този смисъл част от вината пада върху онзи, който е взел въпросното решение. Казано в прав текст: Доналд Тръмп носи част от отговорността за многобройните убити и ранени.
Какво ли е в главата на този човек, който с един подпис унищожи тъй трудно постигнатия ядрен компромис с Иран, при това без да се посъветва с досегашните си европейски партньори и съюзници и да съгласува с тях по-нататъшните действия? И по този начин най-малкото мълчаливо прие поредната ескалация в Близкия изток. Да не говорим, че като страничен ефект 70-годишният мирен ред в Европа пропада в тежка екзистенциална криза.
Какво ли е в главата на този човек, който очевидно полага всички усилия да унищожи постиженията на своя предшественик, без обаче да разполага с какъвто и да било план за действията си след разрушаването?
Доналд Тръмп никога преди не е работил като демократично избран политик. Не е минал през школата на онази специфична дейност, която се състои от взимане и даване, от мъчителните усилия да се постигне компромис, от балансирането между предимства и недостатъци, като в добрия вариант винаги се мисли за последствията от политическите действия – включително и онези, които са прицелени далеч в бъдещето.
Достатъчно е да погледнем символите на неговата власт, които той лично си е избрал. Името му, изписано със златни букви върху неговите небостъргачи, което самохвално тръби: Вижте ме, аз съм над всички. И мога да правя каквото си искам. Надписи, които демаскират неговата истинска мотивация: не Америка, а Тръмп „преди всичко“.
Всичко това не е ново. Но през последните дни съвсем ясно проличават опустошителните сили на този човек. Доналд Тръмп няма план Б. Той не мисли за последствията, които може да станат осезаеми евентуално чак след четири или след осем години. На него му е все едно какво ще последва от действията и от словесните му атаки срещу страни извън САЩ.
Той упражнява власт, просто защото може. И винаги мисли главно за това: да привлече колкото е възможно повече внимание. А внимание най-лесно се привлича, когато с велик апломб съсипваш и разрушаваш.
Тъкмо поради това той премести американското посолство именно на дата като вчерашната. И пак тъкмо поради това унищожи сделката с Иран, без да е помислил какво ще последва.
За Германия и за Европа това означава едно: време е най-сетне да се пробудим. Седем десетилетия след края на Втората световна война Европа трябва най-сетне да влезе в пълнолетието. Което включва и това: да поеме отговорността си в областта на външната политика и политиката за сигурност. Германия най-сетне трябва да си сложи ръка на сърцето и да започне да инвестира пари в Бундесвера. Нищо, че досега мнозина бяха доволни да имат просто една полу-боеготова армия. Британците пък ще трябва да се замислят дали след излизането си от ЕС ще искат и ще могат да си сътрудничат с Франция и Германия в областта на отбранителната политика и политиката за сигурност. И най-вече: Европа е длъжна да намери изход от процеса на вътрешно разпадане и да вложи всичките си сили в изграждането на една бъдеща нова общност.
Все големи предизвикателства, едно обаче е сигурно: на държава, която се управлява от човек като Доналд Тръмп, не само вече не можем, но и не бива да разчитаме. Кадрите, които достигат до нас от ивицата Газа, са тъжно доказателство за нуждата от спешни мерки.
–––––––––––––––––
Коментар на главната редакторка на „Дойче веле“ Инес Пол
