Подписаните през август 1975 г. Хелзинкски споразумения са вероятно най-големият дипломатически успех в цялата 71-годишна история на СССР – именно те слагат окончателен край на споровете около края на Втората световна война. От съветска страна ги подписва генералният секретар на КПСС Леонид Брежнев, а освен него подписите си под документа поставят лидерите и правителствата на европейските демокрации, САЩ и Канада.
Тържеството на „империята на злото“
Хелзинкските споразумения потвърждават “нерушимостта на границите в Европа” и всъщност така легализират съветската окупация на балтийските страни и откъсването на Молдова от Румъния. Актът легализира и съветския контрол над останалата Централна и Източна Европа, включително ГДР, където към онзи момент са базирани около милион съветски военнослужещи.
Документът предвижда постоянни консултации и развитие на “мерки на доверие” между Съветския съюз и Запада, между Варшавския договор и НАТО – т.е. намалява риска от прерастването на студената война в “гореща”. Това е важен момент за СССР – тъй като икономиката на страната не е в най-добро състояние и не би могла да издържи глобалното противопоставяне. Подходящо наречения осем години по-късно от Роналд Рейгън „империя на злото“ Съветски съюз достига пика на влиянието си в Европа.
Срещу всички направени геополитически отстъпки съветското ръководство се съгласява с предложението на западните страни да добави в документа и точка за необходимостта от “спазване на правата на човека”.
Тази добавка дава кураж на героичното дисидентско движение зад “желязната завеса”, което оттам нататък апелира именно за спазване на Хелзинкските споразумения.
Политбюро обаче е на мнението, че това е приемлива цена за стратегическата стабилност в Европа и за намаляване на риска от колапс на немощната съветска система под натиска на външни фактори.
Московското ръководство е особено доволно от факта, че има възможност да обсъжда наравно с Америка въпросите на европейската сигурност. Елементът на равенство със САЩ винаги е бил изключително важен за съветските лидери, един вид сертификат за статута на “велика сила”.
През 1990 г. Михаил Горбачов подписа Хартата за нова Европа, наричана още Парижка харта на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), която символично ознаменува края на студената война в Европа. Бившите съветски републики стават държави членки на СССЕ, което се превръща в най-голямата световна организация в сферата на сигурността. През 1995 г. то се трансформира в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) със седалище във Виена.
„За родината! За Путин!“
Пет години по-късно президент на Русия става Владимир Путин. А още четвърт век по-късно неговата Русия става нежелана дори в тази организация, създадена от любимите на Путин съветски комунистически държавници, включително най-любимия му руски диктатор – Юрий Андропов.
Формално в австрийската столица все още се провеждат заседания, в които емисарите на Кремъл пламенно “отстояват интересите на Русия”, т.е. на Путиновия режим, който заменя родината им. Пригласят им представителите на Беларус и понякога на някои страни от централна Азия.
През това време извън заседателната зала дори твърдо неутралната Австрия заговори за присъединяване към НАТО. А вече влязлата през 2023 г. в Алианса Финландия, гордяла се дотогава 70 години със статута си на неутрална държава, извършва редовни проверки на своите гаубици.
Ако се стигне до голяма военна криза, те ще открият огън по военните обекти край Санкт Петербург и Виборг. Също бившата неутрална Швеция планира заедно с американците завладяването на Калининградска област – в миналото част от същата тази Източна Прусия, която преминава под контрола на Москва с Хелзинкските споразумения.
Азербайджан, без да се съобразява с мнението на Кремъл, предлага на членката на НАТО Турция да построи на негова територия военна база. И накрая, наранената Украйна справедливо не губи надежда да вдигне синия флаг на Алианса по своите граници – за да го виждат жителите на Курска, Белгородска и Брянска област.
За всичко това Владимир Путин може да благодари единствено и само на себе си.
Комбинацията от цинизъм и самоувереност е смъртоносна за успешната външна политика. Даже да се случи невероятното и Путин утре да напусне Кремъл, а руската армия да се върне зад границите от 1991 година, нови Хелзинкски съглашения едва ли ще бъдат дочакани.
Доверието към Русия е загубено задълго и няма да се върне скоро. Европейците ще се въоръжават и ще се отделят от източния си съсед по всички възможни начини, включително радикални. Неслучайно Литва, Латвия, Естония, Финландия, Полша и Украйна излязоха от Международната конвенция за противопехотните мини.
ОССЕ едва ли ще се самоликвидира, но Русия ще запази за години напред статута си на нежелана в организацията. Ако изобщо сама оцелее. Брежнев би бил в шок.
Коментарът е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
