Животът на съветския човек – за него можем да си припомним по повод 7 ноември, когато през 1917 година в Русия е извършен болшевишкият преврат. Около същата дата през 1960 година в СССР се случва и една потулена катастрофа.

В книгата си „Пътниците от саламения влак“ Наталия Лебина разказва за всекидневието на хората в съветските градове. В годините на СССР там се ширят алкохолизъм и проституция, затова пък липсват елементарни стоки и услуги, а корупцията сред партийния апарат е повсеместна. Лебина описва тъжната съветска действителност през погледа на хората от така наречените „саламени влакчета“, които всекидневно пътуват до Москва с надеждата да намерят нещо за купуване: полуизгнили картофи, подпухнали от сланина късове месо с неясен произход, сушена осолена риба, сапун, бельо.

Съветските хора живеят в претъпканите стаи на комуналните квартири, по цял ден обикалят в търсене на най-елементарни стоки и се сблъскват с едно здравеопазване, което е в жалко състояние. Вездесъщ си остава и страхът от доносници и последващи репресии.

„Страната, в която човекът диша най-леко“

Наталия Лебина взима на прицел и фризираната официална статистика за хубавия живот в СССР. Според нея, изследователите на онези времена трябва да вярват не на статистиката, а на многобройните вицове за живота в „страната, в която човекът диша най-леко“. „Във вицовете е цялата истина“, изтъква и писателят Леонид Жуховицки. А техният колега Александър Никонов, автор на бестселъра „Зад фасадата на империята“, привежда убедителни доказателства за манипулациите в съветската статистика. Ето един от документираните случаи от 29 декември 1970 година:

Годишният план на голям завод за хладилници – светая светих на плановата икономика – отново е изпълнен едва 15%, а готова продукция почти няма. Но грамотите за преизпълнението му са вече напечатани, ушити са победните червени знамена, щамповани са значките за ударниците. Какво да се прави през двата оставащи дни до Нова година? Набързо се приготвят макети на хладилници без хладилни агрегати, които назначените от директора инспектори по качеството приемат без забележки. Когато и ламарината привършва, изваждат всички бракувани хладилници и ги зачисляват като нови. Но и те свършват. Тогава партийното бюро взима радикално решение. Заводските камиони обикалят домовете на стотици работници и събират домашните им хладилници, за да бъдат представени в кашони пред началниците като „нова продукция“. Часове преди настъпването на новата 1971 година планът е вече дори преизпълнен с 1,2%. Всички поздравяват героите на труда, раздадени са премии, наградени са отличилите се – начело с ръководството. Директорът получава орден „Червено знаме“. На 1 януари камионите откарват по домовете на работниците взетите на заем дефицитни уреди, а статистиката отчита нов ръст в задоволяването на потребностите на съветските хора.

Гащи за Гагарин

Първият човек в космоса: руснаците и до днес се гордеят с полета на Юрий Гагарин през 1961 година. Образът на фотогеничния млад космонавт се превръща едва ли не в икона, но полетът на Гагарин има и две други страни – една тъмна и една трагикомична, пише Никонов. Гагарин добре знае, че вероятността да се приземи жив възлиза на 50% и неслучайно със сарказъм пита другарите си от отряда на „смъртниците“:

„АЗ ДАЛИ ЩЕ БЪДА ПЪРВИЯТ ЧОВЕК В КОСМОСА ИЛИ ПОСЛЕДНОТО ЕКСПЕРИМЕНТАЛНО КУЧЕ В СЪВЕТСКАТА КОСМИЧЕСКА ПРОГРАМА?“.

Впрочем, още тогава по мнение на много специалисти обиколките на Гагарин около Земята нямат практически смисъл за усвояването на Космоса. Безпримерният, но и сякаш безсмислен подвиг на Гагарин обслужва друга, съвсем конкретна пропагандна цел: да докаже пред света превъзходството на комунизма над капитализма.

Съвременният читател все пак ще възприеме като най-куриозни онези факти около този исторически полет, които имат земен, а не космически произход. Заслугите на героя са описани и възнаградени с едно публично и с едно тайно постановление на Министерския съвет на СССР. Още през април 1961 съветската власт дарява Гагарин с 15 хиляди рубли, обявява го за „Герой на СССР“ и го повишава във военен чин. С по 1000 рубли са наградени дори братята и сестрите на „първия човек в Космоса“. Но още по-любопитен и показателен за всекидневието на редовия съветски гражданин е текстът на секретното министерско постановление от 28 април 1961, смята Никонов. В Кремъл добре знаят, че почестите, званията и дори рублите не помагат особено за материалното благополучие на хората в СССР – една иначе богата страна, която обаче е разсипана от превъоръжаването, от разхищенията и кражбите на ресурси. Плановата икономика закономерно поражда дефицит, поради което номенклатурата е на специално снабдяване. Нови герои като Гагарин обаче все още нямат достъп до тайните магазини, тъй че вождовете на световния пролетариат взимат едно практично решение: да го дарят с материални придобивки, включително и с бельо. Така първият човек в Космоса получава не само четиристайно жилище (безценно за обитателите на „комуналките“) и автомобил „Волга“, но също и телевизор, прахосмукачка, холни пътеки, чаршафи, одеяла, ръкавици, палто, два куфара, два чифта обувки, две шапки, шест бели ризи, шест долни фланелки и шест броя долно бельо. Съпругата и децата на Гагарин също не са забравени: шест броя дамски чорапогащници, по два броя обувки, ръкавици, шапки, дамски и детски поли, гащи, кукли и детска количка.

Трагедията на Байконур

Но първият полет на съветски човек в Космоса е предшестван от един трагичен опит. Преди 60 години на космодрума Байконур се разиграва трагедия, предизвикана от идеята на съветското ръководство да изпрати ракета в космоса в чест на поредната годишнина от 1917, когато в Русия се осъществява преврат или революция, в зависимост от различните прочити. Към тази дата обаче ракетата се оказва дефектна. Следва чудовищна експлозия с много жертви. Имената на загиналите са засекретени, а виновници просто няма.

За по-новите поколения описаното в двете книги изглежда абсурдно, гротескно, ужасно. И може да им се обясни само ако вникнат в същината на така наречения „грандиозен комунистически експеримент“. Философът Калин Янакиев го коментира така:

„БОЛШЕВИШКИЯТ ПРЕВРАТ И УСТАНОВИЛИЯТ СЕ НА ЩИКОВЕТЕ МУ РЕЖИМ СА РЕАЛИЗАЦИЯ НА ЕДНА МОНО-МАНИАКАЛНА ИДЕОЛОГИЯ, ОСЪЩЕСТВЕНА ЧРЕЗ КОНСПИРАЦИЯ. ТЯ Е НАПЪЛНО ЧУЖДА НА ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА И БИХ Я НАРЕКЪЛ „ЛУДОСТ НА УМА“. ТОВА Е ТАКА, ЗАЩОТО МАРКСИЗМЪТ ОПРЕДЕЛЯ ЧАСТНОТО ПРИТЕЖАНИЕ НА СРЕДСТВАТА ЗА ПРОИЗВОДСТВО ЗА ОТКЛОНЕНИЕ, КОЕТО БИЛО ПРИЧИНА ЗА ВСИЧКИ ЗЛИНИ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО. УТОПИЯ Е И ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ КОГАТО ТЕЗИ СРЕДСТВА БЪДАТ ОТНЕТИ ОТ СОБСТВЕНИЦИТЕ ИМ И СЕ ПРЕВЪРНАТ В „ОБЩОНАРОДНА СОБСТВЕНОСТ“, ВСИЧКИ ЕНТУСИАЗИРАНО ЩЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА НЕЯ“.

„Благата“ на комунизма

Янакиев припомня, че съдбата на народите от Съветската империя (включително и българския) преминава през унищожение на „вражеските“ партии, интелигенцията, духовенството и предприемачеството. В присвоените от комунистическата номенклатура предприятия и обработваеми земи хората са задължени да полагат „арестуван труд“. Всеки, който се противопостави на „новия ред“, подлежи на незабавни и всевъзможни репресии, включително и физическо ликвидиране.

Янакиев свързва нищетата на социалистическия бит в Русия, България и останалите страни от соцлагера с крайната неефективност на „арестувания труд“, който би трябвало да произвежда блага, но в крайна сметка е източник на немотия и дефицит. Философът припомня, че голяма част от лошата продукция на соцлагера и особено в Русия се е произвеждала от затворници, концлагеристи или с практически безплатния труд на ученици, войници и чиновници. „Какво качество, разнообразие и изобилие очаквате от подобен труд?“, риторично пита философът.

Текст: „Дойче веле“.