Политическа криза и турбуленции, дълбоко разделение в обществото, корупция и зависими регулаторни, правосъдни и контролни органи – това е само една малка част от елементите на отиващата си година, но също и на последните повече от пет години. В същото време в геополитически и световен план има безпрецедентно разместване на пластовете, което излиза извън рамките на само осем – според новата президентска администрация в САЩ, за които се твърди, че са били прекратени – военни конфликти по света.
Един от тях – войната в Украйна, който е и най-големият военен конфликт след края на Втората световна война, е в непосредствена близост до България. В тази война ролята на България на неприятелска държава, отредена ѝ от Русия, поставя нови и (не)ясни посоки, свързани с националната сигурност.
Настоящата Актуализирана стратегия за национална сигурност, която е приета от парламента през 2018 година, има хоризонт на действие 2025 година. До момента не е представен проект за нова, а дори и да има такъв – малко вероятно е той да влезе в дневния ред на политиците през следващите няколко месеца. За съжаление.
Проблемите, произтичащи от липсата на нова стратегия за национална сигурност (именно нова, а не актуализирана стара), са както предвидими, така и труднопредсказуеми, но със сигурност може да се твърди, че отсъствието на такъв важен стратегически документ води след себе си сериозни последици.
В държавата функционират два важни органа, свързани със сигурността – Съветът по сигурността при Министерския съвет (по силата на българската Конституция изпълнителната власт е пряко ангажирана с националната сигурност и външната политика) и Консултативният съвет по национална сигурност при президента, който, в разрез със закона, е свикван за последно в началото на тази година, въпреки че това трябва да става на всеки три месеца.
И двата държавни органа не са поставяли на дневен ред въпроса с изтичащата стратегия за национална сигурност, а би трябвало – най-малкото заради растящата несигурност, освен във вътрешен, но и в регионален и световен план.
Така например изтичащата стратегия за национална сигурност разглежда като „малко вероятен“ пълномащабен военен конфликт срещу България. Само преди дни от Кремъл дойдоха сигнали за това, че правителството в Москва няма да се поколебае да използва „военно-технически отговор“ срещу страната ни, ако има дори и малко съмнение за сигурността на Русия.
Тук няма място за коментар, най-малкото защото българските стратегически доктрини по същество са отбранителни и никога не са поставяли на дневен ред експанзионистични и агресивни подходи за решаване на двустранни отношения – било то със съседни или по-далечни държави.
Въпреки че в Актуализираната стратегия за национална сигурност са отчетени рискове за сигурността по отношение на анексирането на Крим, което е определено като „незаконно“, Украйна в него все още се споменава само в контекста на „криза“. Като цяло в този документ и предшестващите го – Доктрина за национална сигурност (1998) и Стратегия за национална сигурност (2011) темата за военни действия – пряко и непряко обвързани с България, е една от най-слабо застъпените. Вместо това в тези документ се оформя терминологично ядро, което говори за „риск“, „криза“ или „заплаха“ (и производните на тези термини).
За една по-широка и неизкушена от темата за сигурността част от обществото стратегиите за национална сигурност може да изглеждат като изцяло „протоколни“, натоварени с неразбираема терминология, чиновнически документи. Със сигурност обаче това са документи – и това се подчертава достатъчно ярко от последната стратегия за национална сигурност на САЩ – които са флаг, сигнал или послание към останалата част от света за предвидимостта в политиката на една държава в обозримо бъдеще.
Друг е въпросът доколко изброените в един такъв документ цели са постижими. Така например в българските стратегии за национална сигурност от 1998 година до 2018 г. един от основните акценти, свързани с вътрешната сигурност, е престъпността и справянето с нея. Статистиката обаче показва, че в този период, въпреки спада в броя на регистрираните престъпления (тук трябва да се акцентира на „регистрирани“, а това поставя въпроса за престъпленията под черта, които не влизат в статистиката) разкриваемостта, която по своята същност е качествен показател, за разлика от броя престъпления, запазва константни и ниски нива. Дори се забелязва лек спад.
Това показва, че до голяма степен стратегическите документи у нас са с „пожелателен“ характер и постигането на заложените в тях цели съвсем не е гарантирано изпълняема задача.
Може лесно да се прогнозира, че в следващата година нова стратегия за национална сигурност няма да бъде във фокуса на изпълнителната или законодателната власт, още по-малко – на президентската институция. В оптимистичния вариант, ако проект на такъв документ бъде дискутиран, не е гарантирано приемането му именно поради несигурната политическа среда и свързаната с това работа на отговорните институции.
