В позицията си след официалното обявяване на резултатите от изборите президентът Румен Радев обвини Делян Пеевски, без да има нужда да го споменава поименно, че е използвал „държавни органи като бухалки“, за да може партията му „ДПС – Ново начало“ да придобие купен и манипулиран вот.
Радев направи това като зададе въпроса: „Коя е политическата сила и кой е политическият лидер, които използват подобни уродливи практики?“. И остави избирателите да му отговорят сами, защото „кой“ в българската политика отдавна, освен въпрос, е и отговор.
Президентската позиция постави проблема за подмяната на вота със забравена тревожност – сякаш се движим назад във времето към 1990, когато Йосиф Сърчаджиев се разплака в ефир с думите „Как не ви е срам?“.
Но заедно с това изказването на Радев е поредният епизод от битката между него и Пеевски, която носи политически дивиденти и на двамата.
Трансформацията на Радев от „натовски генерал“ в „миролюбив“ поддръжник на Русия във войната ѝ с Украйна даде шанс, атакувайки го, Пеевски да се заявява като евроатлантик.
След санкционирането му по закона „Магнитски“, от стратегиите на самозащита – да се скрие, да заклейми евроатлантическите ни партньори или да ги брани, сякаш нищо не се е случило – той избра да ги брани.
И то от президента, за да се вижда от далече. Така сам се конституира като страна в разгорилия се заради войната дебат Изток-Запад, който му вършеше и паралелна работа – отклоняваше общественото внимание от подозренията, че с корупционни методи влияе върху правораздавателни органи, тайни служби и пр. и трупа нерегламентирана власт.
Още повече, че можеше да обвини в същото Радев, за когото казва, че е „самозабравил се властник“, „готов да предаде държавата на Москва, в името на своето и на приближения си кръг от олигарси добруване“. И дори заговори директно за корупция в президентството по „пътя на Копринката“.
Създаденият през годините публичен имидж на Пеевски обаче е дотолкова негативен, че от само себе си поставя обратен знак и на подкрепата му, и на разобличенията му.
И президентът е наясно, че е достатъчно да подгрява с насрещни разобличения общественото мнение, за да може то само да пренесе негативите на „г-н Магнитски“ върху шумно прокламираната точно от него евроатлантическа ориентация. А после да се задейства и една, изгодна за руската пропаганда, парадоксалната логика.
Според нея, ако не харесваш някой, който харесва Запада, трябва да харесваш Путин, който не харесва Запада. И това, разбира се, се изрича само донякъде, оттам нататък е по подразбиране.
Чак самият Радев на моменти сякаш изглежда загрижен за евроатлантизма, заради „хора, санкционирани от нашите стратегически партньори за гранд корупция, които с поведение и действия рушат устоите на демокрацията и компрометират европейското ни бъдеще“. Загрижеността му обаче е ситуационна – в границите на разправията му с Пеевски.
Иначе никога не си позволява да застане рамо до рамо с „нашите стратегически партньори“ в санкциите и критиките им към Путин, нито да обвърже с НАТО нашата национална сигурност, а камо ли да посочи Русия като основна заплаха за нея.
В такъв контекст разобличаването на Пеевски се оказва прицелено много повече към евроскептицизма, отколкото към „европейското ни бъдеще“.
Въобще по оста Пеевски-Радев и от двете страни дебнат рискове за „устоите на демокрацията“ и пълзят сенките на диктатурата. В първия случай тя възниква отвътре – с мутренски подходи, с рекет, заплахи и насилие, с незаконно разпределение на публичните ресурси и чадър над олигарси и престъпници, с мълчалива отмяна на човешки права и други такива, за които вече откровено говори дори довчерашният им бенефициент Ахмед Доган.
Във втория случай диктатурата ще бъде внесена отвън, като доброволно, със собствения си вот, се върнем в старата зона на влияние, която в Москва наричат нов световен ред. Там нищо не се е променило: за мнения в противоречие с официалните отиваш в затвора, а за реална опозиционна дейност направо, като Навални, плащаш с живота си. Че за Путин демокрацията няма никаква стойност – това се видя, когато наскоро се съюзи с най-безмилостната диктатура на планетата – севернокорейската, от която за награда получи жива сила за инвазията си в Украйна. Това обаче ни най-малко пречи на адептите му у нас да измислят преимущества на Русия и БРИКС пред ЕС, за да зарибят още податливи към геополитическо самоубийство.
За да мине България невредима покрай злините на пътя ѝ
Николай Денков – един от най-образованите политици на прехода, след изборите се почувства длъжен да предупреди: „Ако ние вървим в тази посока, България ще загуби демократичните си основи и ще стане диктатура. Това не са празни приказки, аз съм човек на науката и за да кажа такова нещо, има причини, виждам траекторията, по която вървим, и нямам съмнение, че има политици в България, и Пеевски е един от тях, които се опитват да извадят България от демократичния процес и да я вкарат в диктатурата. Тя се установява с контрол върху правосъдна система и служби, контрол върху медиите и накрая контрол върху изборния процес. Това виждаме в държави като Русия, Беларус…“
В такъв смисъл спешно ни трябва равно отдалечен именно от тези политици премиер и правителство. И не само равно, а и максимално отдалечен от тях, за да може България що годе невредима да мине между Сцила и Харибда, които днес са застанали на пътя ѝ и по дълбоката си същност са едно и също чудовище.
Текстът е публикуван в Дойче веле. Заглавието е на редакцията на Дебати.бг.
