Адвокат Александър Кашъмов е експерт в областта на защита на личните данни, свободата на изразяване, правата на човека, противодействие на корупцията и др. През последните 20 години работи като експерт към Програма Достъп до информация (ПДИ). Член е на Надзорния съвет (Advisory Council) на световния рейтинг на законите за достъп до информация.
Защо прокуратурата толкова бързаше и какво наложи делото за EVN да бъде гледано в почивни дни, след като се точи от години?
Това сa основателни въпроси, на които трудно можем да намерим оправдан отговор. По принцип ми се струва, че не винаги е ясно защо на едни дела у нас се дава приоритет в сравнение с други, даже тези дни коментирах и за друга медия по повод това, че 6 години не влиза в съдебна зала обвинителният акт във връзка с падналия асансьор на „Цариградско шосе“, където имаше и смъртен случай. Остава впечатлението, че по едни дела се работи приоритетно, а по други – не. Според мен част от гражданите остават с впечатлението, че делата на обикновените граждани, в които те са потърпевши от едно или друго престъпно деяние, не се гледат с приоритет, докато такива дела, които могат да бъдат определени като дела с политически интерес, в смисъл че определени политически сили могат да придобият някаква полза, имидж или предимство /и то говорим точно за управляващите/ точно пък тези дела се слагат на някакъв приоритет, за работят повече хора, хвърля се повече държавен ресурс.
Това е единият въпрос, който възниква. Вторият, разбира се, е дали тези дела, които прокуратурата смята за приоритет, наистина са дела, които се увенчават с успех. По тези въпрос не мога да дам пълна картина, но постановената в неделя оправдателна присъда, и то, доколкото разбирам, с мотив за несъставомерност на деянието, служи като една оценка от страна на съда, макар и първоинстанционен, че обвинението всъщност е прахосало време и средства на българските данъкоплатци, за да преследва някакви цели, които дори не са в рамките на Наказателния кодекс, защото това означава, че е несъставомерно деянието.
Защо беше започнато това дело, след като за приватизацията на миноритарния дял на EVN има решение на Министерски съвет, подписано от министрите и премиера Бойко Борисов? Можел ли е някой да не изпълни това решение?
Ние проследихме този дебат по повод делото. Разбира се, ясно е, че тезите са различни, но трябва да е ясно и че правилото е, че министрите, които съставляват МС, носят политическа отговорност за решенията си. Общо взето, ако в тези решения не може да бъде привидян някакъв категоричен умисъл за престъпление, не би трябвало и не могат да носят отговорност за решението на МС по някакъв въпрос.
Но тук въпросът е друг – дали този, който изпълнява едно такова решение, би могъл да носи отговорност, ако той изпълнява акт на МС, дори в случаи, в които този акт не е законосъобразен, а ние не сме чували той да е бил обжалван пред съд, този, който изпълнява, не носи отговорност. Когато пък решението на МС за приватизацията не е обжалвано или оспорвано по съдебен ред, тогава то се е превърнало в стабилен административен акт и неговото изпълнение не може да бъде въпрос на предпочитание. Даже напротив – неизпълнението на такова решение би било нарушение, защото това означава подкопаване на действията на изпълнителната власт, и то на главата й, която е правителството. Не съм подробно запознат с материалите по делото, но по този начин поставен въпросът, според мен юридически трябва да намери своя такъв отговор.
Защо никой от разследващите органи не обърна внимание на настоящия министър Емил Караниколов, който по това време е бил изпълнителен директор на Агенцията по приватизация и фактически е извършил продажбата на дяловете?
По начало ми се струва, че е много сложен въпрос да се търси юридическа, и то наказателна, отговорност тогава, когато имаме поредица от институции, които са взели някакво отношение и които са ангажирани с изпълнението на едно такова рeшение. Поначало не би трябвало в тези случаи да се търси такава наказателна отговорност от когото и да било. Пропускът на прокуратурата в това отношение показва селективен подход, но истината е, че от това, което виждаме и знаем по случая, най-вероятно нито един не трябваше да бъде обвиняем. По принцип трябва да знаем, че когато става дума за т. нар. престъпление по високите етажи, това граничи и с рамката, която прокуратурата и всички органи на съдебната власт в една демократична държава трябва да спазват, а именно – те не трябва да се занимават с политика, те не бива да се бъркат в политиката, те не трябва да услужват на едни политически сили, мачкайки други. У нас се създава понякога впечатлението, че някои от процесите, които се считат за ключови от Главна прокуратура, са точно такива, при които се прекрачва границата, след която правото не трябва да се меси в политиката. Истината е, че правото и политиката в една демократична държава вървят ръка за ръка. Те трябва да уважават границата между тях и да не я преминават. Минат ли я, това се превръща в една авторитарна или тоталитарна държава, където няма такова разделение, където се придава само привидност на това, че гражданите избират институциите и където истината е, че няма върховенство на закона или на правото.
От една страна, разбира се, престъпления по високите етажи на властта трябва да бъдат разследвани и наказвани, но от друга страна, нека на прокуратурата да е ясно, че в една демокрация и в една правова държава не може непрекъснато да се предизвикват процеси, в които всъщност се прекрачва тази граница между политика и право.
Колко време продължи разследването срещу Трайков, Дянков и Прокопиев, защо точно на тази сделка имаше прокурорска активност, а не и по другите сделки с ЧЕЗ и „Енергопро“, където имаме абсолютно огледален казус?
Аз нямам представа какво е мотивирало прокуратурата да отдаде предпочитания на една сделка пред друга, но смятам, че ровенето в приватизационни сделки от подобен характер по принцип е опасно и по други причини, освен че е директно намеса в сферата на политическото.
Първо: създава се представа, че в България не се защитава правото на собственост. Правото на собственост в демокрациите трябва да бъде категорично защитено, за да говорим за стабилност и инвестиционен климат. От чуждестранните инвестиции забогатява гражданинът, защото това увеличава дохода на обществото. Всъщност неоснователни атаки срещу правото на собственост, което е придобито по правомерен процедурен начин от различни участници в икономическия живот, е атака срещу богатството на българските граждани. Всъщност това е едно послание, и то в дългосрочен план, че България не е стабилна среда за инвестиции отвън, а това обрича гражданите на бедност. Според мен, когато прокуратурата застане пред един такъв казус, винаги трябва да си дава сметка дали не играе за едни политици срещу други, което е намеса в честността на политическата игра, и дали не работи в посока обедняване на българския гражданин, и тогава тя трябва да понесе моралната отговорност за това си поведение. От трета страна тя трябва да се запита дали всъщност не тегли държавата и обществото към онези тоталитарни времена, когато всичко беше държавно и се опитваха да ни убедят, че Партията-държава като държи всичко, това е най-добро за хората. Истината е, че това не е най-добро за хората. Няма бизнес, който да процъфтява, когато държавата е сложила ръка върху него, или поне на Балканския полуостров такъв пример не сме виждали.
Напоследък виждаме сериозна прокурорска активност, особено срещу богати хора, които разполагат с много пари. Смятате ли, че богатите хора могат да се уплашат по някакъв начин, че биха били преследвани в бъдеще и да изнесат бизнеса си в чужбина?
Пак ще повторя, че неоснователни атаки срещу хора и бизнес винаги водят до това обстановката да се оценява като нестабилна и хората да не желаят да останат тук. Нека кажем следното: прокуратурата не бива да се въздържа от това да си върши работата – напротив, тя е да това. Трябва да разследва престъпления, да повдига обвинения е и да внася обвинителни актове в съда и да защитава позицията си. Далеч съм и от мисълта, че винаги тя ща печели – това не е възможно. Прокуратурата обаче трябва да си дава сметка, че не трябва да се заиграва политически, не трябва да се заиграва икономически и не бива да се действа срещу благото на българските граждани. Това са много важни принципи, които ми се струва, че прокуратурата е добре да опознае и така задълбочено да ги превърне в знаме на действията си. Смятам, че през тези 30 години нещата доста се развиха, дори оправдателната присъда от онзи ден е един приятен знак за юридическите среди, които често пъти имат големи съмнения към Специализирания съд, че той е в състояние да спазва принципите на независимост и безпристрастност. Т. е. нещата в тази страна като цяло вървят напред и една толкова отговорна и важна институция като прокуратурата трябва да си дава сметка дали в тази обстановка тя върви паралелно на развитието на обществото или е объркала посоката.
На финала да се върнем към делото EVN. Направи впечатление, че в залата имаше представители на „Репортери без граници“. Смятате ли, че това дело по някакъв начин е свързано с издателската работа на Прокопиев?
Известно е, че той е издател на медии, които имат реномето на авторитетни медии, които се четат не само у нас, но и в чужбина. Ако това дело беше един изолиран случай, може би не бихме се запитали. Но сме свидетели на поредица от действия през годините – запориране на имоти, повдигане на обвинения и т. н. – в които всъщност тези атаки се оказват, според мен, насочени срещу свободата на словото и най-вече на критичното слово. В една демокрация всяко слово има право на съществуване, но това, което е по-ценно за нея е критичното слово. Словото на властта и статуквото може лесно да се чуе от много рупори, докато критиката и свободата да критикуваш – това именно маркира едно общество като демократично.
И ако редица атаки, които привидно са в друга посока – като приватизационни сделки и т. н. – реално водят до натиск срещу свободата на словото, това е лошо за демокрацията изобщо. Още повече, че ние отдавна знаем в тази страна, че един олигархичен кръг, който има свои медии и е близо до властта, е в постоянен спор с критикуващите медии и тук не говорим само за тези на г-н Прокопиев. Същият този кръг си има партия, а тя има и силни връзки в съдебната власт. Тази неприятна връзка е една аларма, която ние трябва да имаме наум, когато демократизираме обществото си и когато подкрепяме реформата. Надявам се реформата да продължи.
