Обсъждайки дилемата, пред която са изправени западните дипломати при справянето с ядрената програма на Иран, Хенри Кисинджър написа през 2006 г.: „Дипломацията никога не действа във вакуум. Тя убеждава не с красноречието на своите представители, а чрез създаване на баланс между стимули и рискове.“
Рядко балансът между стимули и рискове е бил поставян толкова ясно пред иранските лидери, както сега.
Доналд Тръмп, било то умишлено, или чрез спонтанно изградена стратегия, остави Иран пред ясен избор: или да се върне на масата за преговори и да приеме предложението за „сделка“, или да види как Израел – възможно с подкрепата на САЩ – унищожава иранския апарат за сигурност, ядрената програма и икономиката, което би било крайната проява на максимален натиск – термин, който американският президент използва за икономическите санкции срещу Техеран през първия си мандат.
По думите на Тръмп това е искане за безусловна капитулация.
Съдейки по изявленията и действията му през последните 48 часа, Тръмп също се опитва да демонстрира, че всяка сделка трябва да се възприема като постигната при неговите условия и че той е единственият вземащ решенията. Това е опит за демонстрация на сурова сила не само към Иран, но и към Европа.
В ход, предназначен да подчертае незначимостта на Европа и дори неговото презрение към многообразието, символизирано от Г-7, Тръмп напусна канадската среща ден по-рано.
Той е напускал такива срещи на Г-7 по-рано, но никога толкова драматично.
Един високопоставен дипломат, попитан дали Тръмп е летял до Вашингтон по същество с дипломатическа мисия за осигуряване на мир, или за присъединяване към войната срещу Иран, отговори откровено: „Не знаем!“
Докато „Еър Форс Уан“ излиташе, Еманюел Макрон се опита да оформи разказа за напускането, като каза, че примирието е напът, ако не и близо. Тогава Тръмп, с нотка на задоволство, омаловажи „търсещия внимание“ френски лидер с типично резки думи.
Дали умишлено или не, Еманюел винаги греши“, написа той в Truth Social. Той търсел нещо „много по-голямо“ от примирие, каза Тръмп.
Всъщност американските дипломати на Г-7 отказаха да допуснат призив за примирие да се появи в съвместното комюнике по кризата Иран-Израел, което бе основната причина за издаването на съвместно изявление.
В интерес на постигането на каквото и да е комюнике, европейските лидери отстъпиха, оставяйки скромни осем изречения, които по същество имплицитно одобряват действията на Израел, като заявяват, че „потвърждаваме правото на Израел да се защитава. Повтаряме подкрепата си за сигурността на Израел.“
Ден след напускането на Тръмп, четиримата европейски лидери, изолирани високо в Скалистите планини, размишляваха върху плана на Тръмп и в този процес разкриха различия.
Фридрих Мерц, германският канцлер, изрази най-голямо уважение към смелостта на израелците, като каза, че те вършат мръсната работа на останалия свят. Той добави:
Би било добре този терористичен режим да бъде прекратен.“ Ако Иран не приеме пълното унищожение на ядрената си програма, тя ще бъде прекратена с помощта на САЩ, каза той.
Киър Стармър и Макрон бяха значително по-предпазливи, говорейки за деескалация и изразявайки загриженост как ще завърши тази война. В Камарата на общините британският министър на външните работи Дейвид Лами заяви, че ядрената програма на Иран трябва да бъде ограничена, но добави: „В основата си, никое военно действие не може да сложи край на ядрените способности на Иран.“
Той подчерта, че изборът на лидерите е въпрос за самия Иран.
В частни разговори Великобритания и Франция признават правото на Иран да обогатява ограничени количества уран на своя територия, което е принципът, залегнал в ядреното споразумение от 2015 г. и основната пречка в преговорите между САЩ и Иран.
Въпреки това изглежда, че отново Европа е оставена като наблюдател
на събитията, умела в изготвянето на консенсусни комюникета и декларации, докато реалните събития се формират от унитералистите, готови да използват разрушителна сила.
Рядко мечът е бил толкова по-силен от перото. Русия с удоволствие заяви, че винаги е смятала Г-7, клубът, от който бе изключена заради инвазията в Крим, за „доста безполезен“.
За да сме справедливи към европейските лидери, те се опитаха да играят роля в постигането на споразумение. Трима европейски външни министри разговаряха по телефона с иранския си колега Абас Арагчи по искане на САЩ.
Същността на предложението, което те предадоха, беше, че Иран трябва ефективно да предложи безусловно примирие и да прекрати всякакви разговори за ескалация.
Заплахите от Техеран да изтегли всички инспектори на ООН трябва да бъдат отменени.
Идеята за предложение в иранския парламент за излизане от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, което би било стъпка към придобиване на ядрена бомба, трябва да бъде оттеглена. Активите на САЩ в региона не трябва да бъдат атакувани. Деескалацията трябва да бъде приоритет, тъй като всяка ескалация би довела до катастрофален конфликт, чиито последици никой не може да контролира.
Източници казаха, че Арагчи се върнал към аргумента си, че Иран едва ли може да се откаже от оръжията си, ако Израел не направи същото.
С многобройни причини за недоволство – и също за презрение – иранският режим изглежда е оставен с избор между своето унищожение и своето унижение, включително пълно прекратяване на ядрената си програма, която някога се е смятала за символ на неговия суверенитет.
Със значително отслабена позиция, Иран ще трябва да реши дали, в интерес на самосъхранението, да се откаже от всякакво право да чертае „червени линии“. След изминалите дни може би смирена Европа ще осъзнае част от дилемата на Иран.
Анализът е публикуван в The Guardian.
