Проф. Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети, бивш главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК. От години следи ситуацията в Близкия изток и напрежението между Израел и Ирак.
Как приключи годината в Близкия Изток? Каква е ситуацията в Сирия? Има ли стабилизиране или Великите сили водят окопна война?
Голямото събитие в световен мащаб, което се отрази в Близкия Изток е смяната на администрацията на президента Джо Байдън. Той пренареди приоритетите си още в самото начало. Това, което виждаме в края на годината в американската външна политика, е, че Близкият Изток практически не фигурира като приоритет в отчета на Белия дом.
Говори се за Индийския и Тихия океан, но Близкият Изток не съществува в големите геополитически амбиции на САЩ. Спрямо относително слабата динамика и промяна на американската политика имаме съответно нагаждане на другите големи играчи там, каквито са Русия, Китай и Турция. Има едно изключение и това е възела с иранската ядрена програма, която, след смяната на властта в Техеран, стигна до задънена улица, при която се получи регионална преконфигурация. Имам предвид позицията на държавата Израел, на Саудитска Арабия и на страните от персийския залив.
Близкия Изток отстъпи място на по-значимите събития, като формирането на AUKUS – блокът създаден от САЩ заедно с Обединеното кралство и Австралия срещу Китай. Също така подкрепата или вдигането на равнището на Япония, Индия, САЩ и Австралия. Там са съсредоточени много по-големи средства, тъй като опонента е Китай, който представлява по-голямо предизвикателство, отколкото Иран или други държави, намиращи се в Близкия Изток.
На фона на намаляващото напрежение в Афганистан и Сирия намалява, в Украйна става все по-тревожно. Русия и НАТО струпват все повече сили от двете страни на страната. Как очаквате да ескалира този конфликт?
Изпращаме тази година с изключително висока степен на напрежение на границата между Украйна и Русия, както и силна вербализирана престрелка между двете страни. В отчета, който направи американската администрация за 2021 г., на първо място е връщането на лидерството на САЩ в световен мащаб. Това си пролича особено в тази локална криза. В момента сме свидетели на позиционна, вербална война. За съжаление има и дрънкане на оръжие и това дрънкане става все по-звучно и отеква дори тук – в България. Това се видя от изказването на военния министър. Аз обаче считам, че инструментариума на дипломацията на политическите средства ще надделее и ще се намери междинна форма, която да удовлетворява и двете страни, защото в разгръщането на такъв конфликт пораженията ще бъдат унищожителни и за двете страни. Русия си дава сметка, че ще има много убити и огромна бежанска вълна на руска територия, а на този етап страната не е готова за подобно нещо. Става въпрос за дипломатическо надлъгване, което според мен ще се развие в началото на следващата година. Предстои да видим дали все пак ще бъде приет статута на Украйна да бъде сериозен кандидат за членство в Северноатлантическия пакт. Това е тема, поставена още на срещата на високо равнище в Букурещ през 2008 г.
Всички наблюдаваме Украйна с интерес. Според вас украинското общество прозападно настроено ли е или проруски? Какъв избор ще направи?
Това е резонен въпрос. Ако слушате риториката на Москва, ще видите, че промените в Украйна всъщност са преврат. Ще цитирам едно социологическо изследване, проведено в Украйна през ноември. Според него 62% от украинците искат да станат членове на ЕС. 58% от населението иска Украйна да се присъедини към НАТО. Все по-активно е участието на Украйна в люблянската инициатива по отношение на европейската интеграция. В този ред на мисли отговорът е еднозначен.
Виждаме, че Гърция и Румъния са напълно лоялни и проактивни в действията по отношение на НАТО. Каква трябва да бъде политиката на България в това отношение?
Разнобоя между премиера и военния ни министър направи лошо впечатление. Получи се поредица от грешки. Тя може би се дължи на слаб синхрон и може би недостатъчно навлизане в дипломатическото изкуство. Видяхме и посещението на Мицотакис в София. Според мен новият кабинет трябва да се синхронизира и да навлезе в детайлите. Много от нещата, които са били достояние на преговорите в Брюксел между Петков и Столтенберг не трябваше да бъдат казвани на пресконференция. Подобно нещо не се прави. Изказването на Стефан Янев също не беше на място. Нещо повече – той не може да изказва собствено мнение. Той е военен и много добре знае, че страната ни, бидейки член на НАТО, е подчинена на общото му командване. Каква ще бъде числеността на личния състав на нашата територия е от компетенциите именно на това командване. Това става в следствие на оценката му. Естествено, че нашите експерти също трябва да си дадат мнението, но за да бъдем лоялни в зависимост от обстоятелствата – напрежението по границата на Украйна, напрежението около Крим, движението на военните кораби в Черно море, нашето командване трябва да бъде в пълен унисон с колегите си от Северноатлантическия блок. Така че да кажеш, че няма нужда от допълнителни войски, звучи като изказване от времето на Студената война. Едва ли не утре ще започне сблъсък, битки и разрушения на националната територия. Подобно нещо е прибързано и недобре оценено. Според мен в това липсва дипломатически такт от страна на военния министър. Всичко това трябваше да бъде спестено на медиите и на обществото.
Интервюто е от debati.bg
