Израстнал в България по времето на комунизма, денят на Димитър Бербатов е започвал от 06:00 часа сутринта, когато е отивал да купува хляб за семейството си. След това, цялото му внимание е било насочено към футбола и бързо си изгражда репутация в Благоевград, град със 70,000 жители.
„Приятелите ми играеха срещу отбори от другите блокове,“ споделя Бербатов пред ESPN.
„Съперниците казваха: Берба идва с отбора си, трябва да се подготвим. Аз бях на 10 години. Играехме шест срещу шест, което продължавам да правя и до днес. Израстнах на улицата.“
Бербатов често е говорил с баща си (също футболист) за най-добрите играчи в българската история.
„Христо Стоичков, Георги Аспарухов, Любослав Пенев. Аспарухов умира млад след катастрофа заедно с най-добрия си приятел и отличен футболист Никола Котков. И двамата са искали да играят извън България, за да подобрят качествата и живота си, но не им е било позволено.“
Бербатов тренира с по-възрастни момчета и играе за юношеските формации на местния отбор Пирин. Професионалната му кариера започва в ЦСКА под ръководството на легендарния треньор Димитър Пенев. Младежът не е искал да напуска червените, но липсата на пари в ЦСКА прави трансфера му в Байер Леверкузен през януари 2001-ва възможен.
Следва бавно начало и аклиматизация за Бербатов, но в първия му пълен сезон в Германия, той помага да бъдат елиминирани от Шампионската лига Ливърпул и Манчестър Юнайтед. Леверкузен достига до финала срещу Реал (Мадрид), и Бербатов, тогава на 21 години, влиза в игра след само 39 минути.
„За малко да отбележа гол и за малко да победим Реал. Ако не беше онзи фамозен гол на Зинедин Зидан… Бях в центъра на терена и видях как топката пада. Този негов ляв крак…”
Бербатов е млад в този мач, звездата му тепърва изгряваше, а интереса към него от другите клубове нарастваше.
През 2006-та година се премести в Тотнъм.
Агентът ми сподели, че имаме сериозна оферта от Тотнъм. Аз казах: „Кой?”. По това време гледах само немски футбол, не и английски. Имаше слухове за интерес и от страна на Манчестър Юнайтед, но те ми казаха че съм втори избор, ако трансфера на друг не се осъществи. Така че приех офертата да се преместя в Лондон и да играя за Спърс, които заобичах.
Едни от най-добрите ти представяна са с екипа на Тотнъм, нали?
В наставника Мартин Йол видях дядо си. Той е голям мъж и отстрани си мислиш че е много корав, но под тази повърхност се крие един мил човек. Веднага разбрах, че с него ще имаме добри взаимоотношения. Отне ми няколко месеца докато свикна с английския футбол, да се приспособя към скоростта и физическата страна на нещата, но когато шансът дойде, станах от резервната скамейка и отбелязах два гола срещу Фулъм.
Имаше добро партньорство с Роби Кийн.
Повече от добро, това беше най-добрият ми партньор. Просто ние се разбирахме взаимно. Той знаеше кой съм аз. Роби не ме притесняваше с въпроси защо не говоря и аз уважавах това. Ние се разбирахме на терена и аз винаги знаех къде се намира. Той беше толкова страстен, винаги тичаше, докато аз тичах в главата си, опитвах се да разгадая движенията и да разбера къде ще отиде топката преди да е там. Това е което правят добрите играчи. Ние се допълвахме много добре и отбелязахме много красиви голове.
Тотнъм е добър отбор, но не се е приближавал към спечелването на Висшата лига.
През 2008-ма година спечелихме Купата на Лигата след като победихме Челси на финала. Треньор ни беше Хуанде Рамос, който знаеше как да ни тренира, да ни успокои и да ни подготви за финала, така, все едно беше нормален мач без напрежение. Ако почнеш да мислиш прекалено много за нещо ще имаш проблеми. Всички си мислеха че Челси ще победи. Те бяха много силни и достигнаха финала на Шампионската лига няколко месеца по-късно със стария ми съотборник Михаел Балак. Но ние спечелихме с 2:1. Това беше първият трофей за Тотнъм от много години. Шпорите не са спечелили друг оттогава.
Феновете на Тотнъм ме харесваха. Когато ги чувах да пеят моето име си мислех: „Какво по дяволите? Защо пеят за мен?”. Не ми харесваше вниманието. На някои играчи им харесва, но аз бях смутен и си мислех: „Моля ви млъкнете.” Не знам защо се чувствах така, но когато семейството ми искаше да дойде и да ме гледа как играя, винаги ги молех да не идват на стадиона. Понякога трябваше да съм твърд и да казвам: „Не, вие няма да дойдете”. Дори и баща ми. Той знае, че предпочитам да ме гледа по телевизията, без напрежението, че трябва да се справям добре пред техния поглед.
Защо напусна Тотнъм през 2008-ма година?
Когато следваш своя собствен път, ти се налага да взимаш такива решения. Исках да печеля трофеи и да играя за най-големите клубове, а най-големият клуб в Англия е Манчестър Юнайтед. Те имаха интерес към мен и преди, така че си мислех: „Ако този шанс се появи отново, няма да го пропусна!”.
Агентът ми се обади и ми каза, че Юнайтед отново се интересуват от мен. Първоначално не му повярвах, но той ми каза: „Можеш да останеш в своята конфортна зона или можеш да направиж следващата стъпка в кариерата си!”. Решението не беше трудно. Манчестър Юнайтед бяха английските и европейски шампиони, имаха най-добрите играчи, имаха сър Алекс Фъргюсън и „Олд Трафорд”. Как мога да не бъда съблазнен?
Когато подписах с Юнайтед, се почувствах, че това е наградата за всичко, през което трябваше да премина през моя живот. Както Неманя Видич, аз дойдох от малък град, от малка страна от Източна Европа, но успях да стигна до върха.
Манчестър Сити също са се борили за подписа ти, нали?
Да, но когато Юнайтед ме поиска, бях като кон с капаци. Не се интересувах от нищо друго. Сити предложиха повече пари, но техният отбор беше по-слаб и историята им не можеше да се сравнява с тази на Юнайтед.
Това ли беше правилното решение според теб?
Когато застанах в тунела като играч на Манчестър Юнайтед видях Кристиано Роналдо, Уейн Руни, Райън Гигс, Пол Скоулс, Гари Невил, Неманя Видич, Рио Фърдинанд, Патрис Евра, Едвин ван дер Саар… Тогава си казах: „Берба, приятелю, този момент трябва да го цениш до края на живота си.” След това погледнах към съперниците ни. Те вече изглеждаха победени.
Атрактивен град ли е Манчестър за един професионален футболист?
Някой хора се оплакват от времено, но за мен това е един перфектен град за един футболист. Нямах оплаквания. Играех за Манчестър Юнайтед и започнах да си мисля: „Добре, постигна професионалната си цел, сега е време и за семейството.” Това беше моментът в който казах на жена си: „Нека да си направим дете.” Звучи малко роботизирано, нали?
Роналдо беше най-добрият играч в Европа по време на първия ти сезон в Манчестър.
Младите играчи се опитват да имитират най-добрите като Роналдо. Имитират прическата, дрехите, колити, финтовете. Опитвам се да им казвам, колко сурово Кристиано Роналдо се раздваше в тренировките и след това. Той просто искаше да е най-добрият. Всичко друго дойде след това.
Играчите не трябва да се опитват да имитират абсолютно нищо! Те трябва да се концентрират върху самите себе си. Роналдо се разбираше с всички в съблекалнята. Носеше на шеги, но когато играеше беше сериозен. Аз бях срамежлив, тих и гледах всичко това отстрани.
Но въпреки това си бил популярен! Почти всички играчи, които спомена, дойдоха за твоя благотворителен мач в София това лято. Невил и Видич не бяха играли футбол, но пристигнаха в добра физическа форма.
Бях възхитен от това че дойдоха и това показва силата на връзката която имам с тях. Уважавам ги много. Няма да играеш за най-добрият отбор в Европа, ако не си специален. Гледах как Райън Гигс тича из тренировъчното игрище и играе на такова високо ниво, въпреки че беше близо до 40-те години. Бях близо до тях и разбира се съм искал и съвети. Заради Гигс от шест години се занимавам с йога и продължавам да играя.
Какви интереси имаш извън футбола?
Обичам да рисувам. Рисувам всичко което виждам. Виждам нещо което харесвам, представям си го, успокоявам се и след това по спомен го рисувам. Мога да рисувам портрети, хора, герой от комикси или природни пейзажи. Децата ми непрекъснато ме карат да им рисувам.
Колко деца имаш?
Две дъщери, на седем и пет години. Имам и две пушки, за смелчаците, които ще искат да излизат с тях! Но сериозно, най-важното е всички да са живи и здрави. Когато дойде времето за големия разговор, когато кажат: „Татко, запознай се с гаджето ми”, аз ще бъда готов. Какво друго мога да направя по въпроса? Нямам избор.
Манчестър Юнайтед спечели Висшата лига и достигна финала на Шампионската лига по време на първия ти сезон с червения екип.
Струвах доста пари на клуба и понякога чувствах напрежението, въпреки че не исках да го призная. Понякога сам се поставяш под напрежение, все пак ние всички сме хора. Трябва да си психически силен, но понякога се съмняваш в себе си. Гледах хора, които разбират от футбол и говорят за мен и си мисля: „Говорите глупости”. Един професионален играч би обърнал внимание на някой, който е играл на високо ниво, отколкото на някой, който никога не е ритал топка през живота си. Наблюдавам същото нещо в момента с Пол Погба.
Но аз съм нападател и хората очакват от нападателите да отбелязват голове. Аз самият обаче не се виждам като нападател. Харесва ми да играя с топката и да имам свободата да се движа наоколо. Ако всички играчи се намират вляво, а аз съм отдясно, трябва да ми вярваш, че съм видял нещо, което другите не са. Харесва ми когато треньора е наясно с това и ми позволява да се изразявам. Чувствах, че Фъргюсън ми има доверие.
В социалните мрежи имаш доста снимки с трофеите спечелени с Юнайтед.
Горд съм с тях. Аз съм първият българин, успял да ги спечели. Толкова бях щастлив след първата титла, че когато се прибрах в къщи веднаха правихме любов с моето момиче.
Но този първи сезон завърши с разочарование, след като загубихте от Барселона във финала на Шампионската лига.
Първите 10 минути бяха под наша диктовка. Имахме шансове. След това играчите на Барселона бяха по-добри. Карлос Тевес и аз бяхме на скамейката и искахме да играем.
Меси беше решаващият фактор.
Защото е най-добрият! Роналдо е брилиянтен, но Меси е повече мой тип играч. Той вижда играта толкова ясно. Може да отбелязва, да създава, той е завършен играч, вероятно най-добрият за всички времена. Ако попитате някой по-възрастен от мен, те биха казали Пеле, Марадона, Пушкаш или Ди Стефано. Но за моето поколение са Меси и Роналдо. Двамата са почти равни, но нещо в Меси ме кара да викам за Барса когато ги дават по телевизията.
Звучиш все едно изпитваш страхопочитание към Барселона.
В Рим наистина се чувствах така. Това беше вторият ми загубен финал, така че беше по-болезнено. През второто полувреме се появих на терена, но вече беше прекалено късно. Барса просто си подаваше топката около нас.
На хоризонта се задаваха и по-добри времена за теб.
Загубихме титлата от Челси през втория ми сезон, но през третия я спечелихме отново. Сезон 2010/2011 беше един от най-добрите ми във футбола. Не спирах да отбелязвам хеттрици. Вкъщи си пазя топките, разбира се подписани от съотборниците ми. Ценя ги много.
Един от тези хеттрици беше срещу Ливърпул.
Нападателите непрекъснато отбелязват хеттрици. Но този беше специален, защото беше срещу Ливърпул. Вторият гол беше наистина специален. Нани центрира и видях Руни пред мен. По движенията на тялото му разбрах, че ще се опита да достигне до топката. Тогава казах: „Уаза, остави я! Уаза! Уаза! Аз съм!”. Той я остави и след това беше много горд докато казваше: „Видя ли че ти я оставих!”
Спрях топката с бедрото си. Ще излъжа, ако кажа че беше преднамерено. Топката идваше и бедрото ми беше най-добрата опция. Решенията се взимат в рамките на стотни. Всичко беше напълно автоматично, въобще не се замислих. Начинът по който топката се удари в гредата и влезе, направи гола още по-готин. По вика на агитката разбрах, че е вътре.
Както е чувството да играеш на „Олд Трафорд”?
Понякога хората казват, че е прекалено тихо, но мен това въобще не ме притеснява. Запазих хубави спомени заедно с футболистите, които имах около мен като съотборници. Гледах ги как играят и се чувствах все едно съм на театър.
Кои бяха приятелите ти в Юнайтед?
Всики. Не ходихме заедно на вечери и всички си имаха своя собствен живот, но на тренировките бях готов за предизвикателството. Манчестър Юнайтед е едно семейство. Много от хората в клуба са били там от десетилетия и наистина им пука за отбора. Мелодията на телефона на шефа беше „Glory, Glory Man United.” На тях им пукаше за отбора и си вършеха работата, което пък ни караше да изпълняваме нашата роля перфектно.
И сър Алекс беше главата на този отбор?
Когато той влезнеше в стаята, всички спираха да говорят. Той изискваше толкова много уважение и внимание, само заради всички постигнат от него успех. Справяше се добре с разговорите, може би заради всичките книги, който е прочел. Веднъж в офиса му на бюрото седеше биографията на Наполеон.
Разпитвал ли те е за българската история?
Не много, но често ми се хвалеше какъв добър нападател е бил. Казваше: „Берба бях много добър и отбелязвах много голове!” След което се засмиваше. Знаеше как да разговаря с хората на техния език, дори когато ти казваше, че няма да играеш.
Той ще ти го заяви по начин, в който няма да почувстваш и капка лична критика. Казваше: „Днес няма да играеш, но ще си на линия следващата седмица.” А ти си мислиш: „Може би е прав.” Тази психическа нагласа е задължителна във футбола в последно време, защото винаги ще има някой, който да каже: „Какво по дяволите? Аз заслужавам да играя!”
Спортът е здраве, но може да бъде другата крайност на това високо ниво. Тялото ти има толкова много контузии. Събуждаш се в два през нощта и не можеш да мърдаш. Футболът на най-високо ниво ти дава слава и пари, но в същото време взима много от здравето ти.
Как славата може да бъде позитивна?
Славата идва в следствие на много здрава работа. Тогава, един ден се разхождаш по улицата и както се разминаваш с някой, той се обръща и казва: „Страхотен мач днес Берба!” Или си седиш в кафенето и чуваш хората как говорят за теб, дори те да си мислят че не можеш. А те казват: „Ето го Берба, днес отбеляза прекрасен гол!” Това те кара да се чувстваш позитивно, защото си постигнал нещо, което прави хората щастливи.
Не харесвам хора, например от Big Brother, който стават известни без причина. Как точно това прави горди хората от тяхната страна или семействата им? Това е бърза слава. Идвам от място, където не сме имали хляб. Знам какво е да живееш с и без пари. Нещата винаги са по-добри, когато идват стъпка по стъпка.
През 2011-та година, по време на полуфинала срещу Манчестър Сити на „Уембли” за FA Cup, имаше фрапантен пропуск. Тогава феновете не идваха да ти казват „страхотен мач”.
Гаден мач. Но не беше толкова гадно, колкото, когато загубихме титлата от Сити в последната минута. Не можех да повярвам какво се случва. Празнувахме спечелването на титлата и изведнъж: „Какво?”. Като отбор, това беше най-лошият ми момент на „Олд Трафорд”. Лично за мен, когато пропусна шанс или не играя добре винаги се чувствам зле.
Но когато Серхио Агуеро отбеляза този гол, беше ужасно за всички нас. Някой беше казал, че мача им е приключил и започнахме да празнуваме. Но тогава друг каза: „Не, те отбелязаха.” Пътуването обратно до Манчестър беше ужасно. Обикновено, когато загубиш се опитваш да се шегуваш, защото ще има и друг мач. Но това се случи в последната минута, на последния мач за сезона…
Искаше ли да напуснеш Юнайтед по-късно през това лято на 2012-та, когато премина във Фулъм?
Никой не иска да напуска Юнайтед. Но всеки иска да играе, а аз не получавах достатъчно шансове. Говорих със сър Алекс и той не можеше да ми гарантира игрово време заради покупката на Робин ван Перси. Конкуренцията е добро нещо, но амбицията ми да играя повече не ме остави с друг избор освен да напусна. Не искам да седна спокойно и да не правя нищо, дори и при възможността да спечеля още някой шампионски медал.
Имах оферти от Фиорентина и Ювентус, но след толкова много години в Англия исках да остана в страната. Не ми се учеше нов език, нови методи на тренировки и стил на игра. Вече бях научил английски език доста добре и исках да използвам това. Карах дъщеря ми да говори английски докато си играеше с куклите си. Сега тя го говори по-добре от мен самия.
Във Фулъм се събра отново с Мартин Йол.
„БЕРБА!”, изкрещя тогава той като една голяма мечка и ми каза: „Искам те в моят отбор!” Нямаше как да кажа не. Лондон, Англия, Висша лига, Мартин Йол, прекрасно…
Следващата спирка беше Монако, който е на другата крайност, спрямо мястото на което си израстнал.
Исках да остана в Англия, но в последната минута на трансферния прозорец (януари 2014-та) Монако се свърза с мен. Офертата беше за само шест месеца, защото Радамел Фалкао беше получил контузия и ние трябваше да грабнем шанса. Това беше правилен избор, Монако е прекрасно място за живот и харесвах треньора Клаудио Раниери.
Първоначално не смятах, че той е убеден в мен, така че му казах: „Шефе, дай ми шанс!” Започнах като титуляр и отбелязах. От този момент играех във всеки мач. Удължихме договора ми с една година.
Антони Марсиал е един от твоите съотборници по това време.
На първата тренировка се огледах и видях Антони Марсиал, Хамес Родригес, Джофри Кондогбия, Яник Караско, Бернардо Силва. Тези младежи летяха около мен и аз си мислех: „Какво по дяволите? Аз ли съм твърде стар или тези са прекалено добри?” Марсиал имаше нещо специално, той ще се развива още повече.
Веднага можеше да се види колко бърз и силен беше. Липсваше му само увереност. На мен ми харесваше да играя в защита по време на тренировките. Помагаше ми да разбирам бранителите по-добре. Марсиал често се изправяше срещу мен. Понякога се колебаеше. Не се опитваше да ме преминава, защото си мислеше, че ще му взема топката. Вярата в самия себе си не беше там. Тогава му казвах: „Анто, ти си толкова бърз, разбира се, че можеш да ме преминеш. Не се страхувай да правиш това, защото ти си много бърз.” Той е страхотен човек.
След Монако дойде и трансфер в Гърция.
Желанието ми беше да се върна в Англия, но собственика на ПАОК звънеше на агента ми абсолютно всеки ден. Градът се намира на два часа и половина шофиране от дома ми в София и е близо до морето, но треньорът не знаеше как да ме използва в мачовете и тренировките. Имахме разминавания. В края на краищата той беше уволнен, но за мен беше прекалено късно. Феновете там живеят за отбора. Имам щастливи спомени от Гърция.
Все още ли изпитваш страст към футбола?
Разбира се, иска да играя възможно най-дълго. Ще играя в Индия за Керала Бластърс. Дали това ще е последният ми клуб? Нез знам, но с нетърпение очаквам да работя с Рене Мюленстийн и младите индийски играчи. Те се развиват в страна, където футболът все още не е най-популярната игра.
Не спирам да гледам футбол, особено старите ми клубове. Наскоро бях на тренировъчната база на Манчестър Юнайтед. Видях се с Жозе Моуриньо и той ме посрещна много добре. Видях се и със „звяра” Антонио Валенсия. Пошегувах се с него относно английския му език, а той беше срамежлив, точно като мен. Срамежлив извън терена, но никога на него. Това е което има значение.
За още интересни статии, анализи, коментари и интервюта следете страницата ни във Фейсбук Екипнюз.
