Д-р Владимир Пожарашки завършва медицина през 1991-ва година в София. Специализира образна диагностика и работи в Института за спешна медицинска помощ „Пирогов“ в София. След години се връща към студентката си мечта – психоанализа. Завършва Института за Неорайхианска аналитична психотерапия в София и впоследствие разширява уменията си в няколко аналитични, телесни психотерапевтични модалности. В момента практикува телесна психотерапия в София. Член е на Българското дружество по Неорайхианска психотерапия. Член е и на изпълнителния комитет и на борда на директорите на Европейската асоциация по телесна психотерапия/EABP/. Автор е на книгата: „ОКР. Обсесивно-компулсивно разстройство или драмата да си странен“.
Г-н Пожарашки, издадохте книга, посветена на обсесивно-компулсивното разстройство. Защо се заехте точно с тази тема?
Не се заех с тази тема, а тя с мен. Преди повече от десет години започнах да работя с това психично разстройство като психотерапевт. Работейки с първия случай се запитах с какво всъщност си имам работа. Видях, че не става въпрос за нещо лесно. Започнах да чета литература на тази тема. Направи ми впечатление, че всичко по нея в световната литература е много разпокъсано. Има най-различни становища с различна терминология и за различни части от заболяването. Информацията беше основно относно симптомите – натрапчивите мисли, наречени обсесии и натрапчивите ритуални поведения, които в англосаксонската литература се наричат компулсии. Това беше търсене на разбиране какво се случва с тези хора, защото съм убеден, че няма как да лекуваш нещо, което не разбираш. В един момент започнах да събирам записките си и по-късно дойде идеята да ги оформя като книга. Нямал съм и идея, че ще пиша книга и ще стигна до тук. Затова казвам – темата ме намери. Аз просто отразих в книгата онова, което се оформи у мен като разбиране.
Колко е разпространено това заболяване у нас?
Гледал съм много статистики. Средно се счита, че около процент и половина от населението е засегнато от обсесивно-компулсивно разстройство. Според мен статистиките не са съвсем верни, защото хората, които са засегнати от обсесивната болест са много прикрити. Опитват се сами да се справят с проблема и не споделят. Скриват се с него. Това създава проблем за тях, но и за обществото, и за статистиките, които не могат да отчетат реалния размер. Тази болест е многолика. Има обсесивно-компулсивно разстройство, обсесивно разстройство, а има и смесени тревожни разстройства и въобще темата е доста широка.
Какъв е начинът, по който да разпознаем, че имаме осбесивно-комплсивно разстройство?
Идеята е, когато тези хора прочетат материал с описание за състоянието, с което са, да го припознаят и да потърсят помощ. Наскоро мой колега се обади и ми сподели, че е изпратил сайта ми, в който има блог и форум на тази тема, на човек с натрапливости. Там човекът открил, че това е проблемът и потърсил лечение. Естествено, обсесивно-компулсивното разстройство е медицинска диагноза. Нужно е да се диагностицира от лекар психиатър и вече съвместно да се работи и медикаментозно и психотерапевтично, тъй като проблемът е сериозен.
Може ли човек с такава диагноза да бъде заплаха за обществото?
Не, не мисля. По-скоро е заплаха за себе си и проблем за цялото семейство. Това не е просто личен проблем. Саморазрушавайки себе си чрез страховете си и натрапчивите опити да се справят с тях, ползвайки ритуали, постепенно разрушават собствения си живот, тъй като заболяването им го открадва, включително и този на близките. Те започват да правят все повече и повече разнообразни ритуали и се фиксират в болестта, а не в истинското живеене.
Кои събития в семейството и обществото пораждат такова състояние?
В корена на това заболяване са детски травми. Нещо се е случило в детството, а може и още в бебешка възраст. Обикновено това са ранни травми, при които детето силно се е уплашило и в по-късна възраст този страх изплува от несъзнаваната част на психиката. Той реално си търси обект и го намира във фиксация в определена натрапчивост.
Сигурност ли им дава това?
Да. По този начин вече имат обект на страха си – например, ако се страхуват, че нещо ще ги замърси, ще направят ритуал с измиване. Ако не е ясно какво е страшното, тогава то е по-страшно. Така тези хора започват да мият ръцете си много пъти. Един здрав човек знае, че едно измиване е достатъчно и ръцете му вече са чисти. Тези хора обаче могат да ги измият пет, десет, двадесет дори тридесет пъти. Срещал съм ритуални комплекси от къпане по над четири часа на ден. Това вече е болестно, нали? Болестното е повторението на едно нормално действие, което е ненужно. Това може да се състои в проверяване на това дали е изключена ютията. Не говоря за едно или две връщания, а за десет, петнадесет, че и повече. Такива хора често стоят до кранчето на чешмата и не са сигурни дали тя е спряла. Това е психичен проблем.
Колкото и да порастваме и остаряваме в нас винаги остава нещо чисто и детско. Някой хора го наричат „вътрешно дете“. Колко е важно да го запазим и да се грижим за него?
Ще се върна малко назад. Какво е това „вътрешно дете“? Звучи много общо и няма разбиране за това. Има много термини, които се ползват. Популярно хората го наричаме душа. Зигмунд Фройд го е нарекъл подсъзнание. Реално то е нашето сетивно чувствено съзнание. Имаме логично съзнание, което формира личността – азът. Освен това вътре имаме и една телесна част на психиката, която не разбира думите, но чува интонацията и разбира отношението, което стои зад думите. Тя не разбира текста, а контекста. По своята същност дълбоко вътре сме едно животинче, което наричаме „вътрешно дете“. То не разбира чрез мислене и говорене, а чрез чувстване и усещане. Тази сетивно-чувствена част на психиката е нашата душа, подсъзнание, вътрешно дете и т.н.
Все пак трябва да полагаме грижи за него, нали?
Естествено. То е самите ние. То е част от аза. Освен съзнателен имаме и несъзнателен аз, който наричаме душа. Лечението на душата сме нарекли психиатрия. На гръцки ψυχή/психе/ е душа, а ιατρός/ятрос/ – лекар. Психотерапия също идва от думата „психе“, а терапия означава лечение. Много е важно да разбираме това „вътрешно дете“, ако използваме вашият термин. Не трябва да се държим грубо и с неразбиране към него, нито пък да искаме от него невъзможното. Трябва да съобразяваме действията си с него. Важно е да умеем да водим вътрешен диалог. Да умеем да общуваме с него. В днешно време постоянно мислим и диалогът е само в главата ни. Не умеем да общуваме с душата си. Един начин това да се получи е медитацията. Когато човек свикне да общува със себе си и това, което чувства и усеща, тогава и решенията на целият „аз“, а не само на личността, стават много по-хомогенни и истински към цялото същество, защото ние не сме ходещи глави.
Вярно ли е твърдението, че докато човек се съмнява дали не е луд, значи още е с всичкия си?
Да. Един луд човек се чувства добре с лудостта си. Той няма съзнание за проблем. Работил съм с такива хора.Тях най-често ги водят близки. Когато ги питам каква е причината да продължават да идват при мен, те ми казват, че при мен се чувстват добре. Пациент ми каза, че се чувства се по-весел след като сме работили. Когато ги питам дали мислят, че имат проблем, отговорът е отрицателен. Това са психични състояния на бягство на душата навътре към себе си и отрязване на връзките с външния свят. Изключително интересни състояния са.
Доста хора у нас са приели, че е по-добре да не търсят лекарска помощ, докато проблемът е в границите на търпимото. Говоря и за физически и за психични болежки. От къде идва това недоверие към лекарите и как да го превъзмогнем?
Мисля, че българите по традиция сме недоверчиви. Векове наред имаме своите основания да сме недоверчиви, особено последните тридесет години. Нормално е тази недоверчивост да е и към лекарите. Не смятам, че хората не търсят помощ, а че я търсят сравнително късно, тогава, когато „оле, Боже, повече не може“. А не е нужно да е така. Точно обратно е. Трябва да потърсим помощ навреме. Такава е и идеята за тази книга – хората да открият, че имат проблем и да потърсят помощ. Когато помощта е оказана навреме, лечението е много по-лесно. Колкото повече човек стои в болестта, толкова повече тя го разрушава. Обсесивно-компулсивносто разстройство за мен е единственото тревожно разстройство, което води до личностно разстройство. В началото то се проявява като болест, а след това и като личностно разстройство, което е подобно на това при зависимостите. Навременното обръщане на внимание и лечението за спиране на процеса може да го обърнат в посока здраве.
От къде читателите ни могат да се снабдят с книгата Ви за това заболяване?
От електронна книжарница на електронен адрес https://bookstore.ocd.dr-pojarashki.info/ . Могат да я поръчат от цялата страна и ще я получат с доставка от куриер. В сайта, където е и книжарницата има и блог и форум, в който ще се радвам да участват повече хора. Ще се радвам да бъда от помощ на хора, които потърсят такава. Нужно е адекватно разбиране на този проблем, както и адекватно отношение и разбиране към тези хора. Те считат че са странни и започват да се изолират и затварят, от друга страна хората ги намират за странни и затова до някъде ги алиенират, а това им вреди. Възможно е техни близки грешно да обслужват ритуалните им комплекси и натрапливостите, което допълнително може да засили заболяването. Нужно е здраво разбиране, за да има истинско лечение.
Все повече се заговори за пост-ковид симптоми. Какви са те и как трябва да се подходи?
Като лекар ще кажа, че е нужно човек да си направи изследвания. Това е логично. Оказа се, че ковид засяга много системи в организма – отделителната система, сърцето с проява на миокардити, белия дроб, нервната система, реагира и психиката. Така нареченият лонг-ковид или пост-ковид синдром е ехото от разбъркването на организма. Нужно е да се направят изследвания, за да има лечение. Съдейки от личния ми опит проблемът не е чисто медицински, не е чиста биология, а е психосиматика. Има наслагване на психични явления върху биологично изкарания ковид. Отключиха се и много тревожности и депресии. Тялото реагира със симптоми на онова, което се случва вътре с него и понякога не можем да разграничим кое е биология и кое идва от психиката. Там където имаме пост-ковид симптоми е желателно да се поработи върху това. Препоръчвам на хората, които умеят да медитират да го направят, а на вярващите да се молят. Слушайте хубава и спокойна музика и дишайте. Достигането на психиката до нива на пълно спокойствие отключва и стимулира самооздравителните процеси. Добре е да се диша дълбоко. Това вдига нивата на кислорода в организма и също активира самолечителните процеси.
Материалът е на debati.bg
