През последните няколко парламента се наложи порочната практика умишлено да се губи времето на Народното събрание чрез безсмислени парламентарни контроли и безкрайни изслушвания на служебни министри — хора, които или са временно на власт, или току-що са встъпили в длъжност и реално нямат какво съществено да съобщят или отчетат. Тази тенденция не само не беше прекратена, а дори се засили – както при служебни, така и при редовни правителства.
Към този хроничен проблем сега се добави и друг: непрестанните вотове на недоверие. Буквално всяка седмица се внася нов вот, независимо от неговата политическа тежест или реални шансове за успех. Така се губи не само времето на парламента, но и се обезсмисля самият инструмент на вота на недоверие.
Вотът на недоверие, по същността си, е ценен демократичен механизъм – сигнал към обществото, че опозицията има аргументи и готовност да смени управлението. Но когато този инструмент започне да се използва ежеседмично и без стратегически замисъл, той губи своята сила и авторитет. Превръща се в инструмент за пиар, внушения и трупане на медийно присъствие, а не в механизъм за търсене на реална политическа отговорност.
В основата на тази тенденция стоят предимно новите и по-малки политически формации. Те използват парламентарната трибуна основно като сцена за атаки срещу по-големите партии – както управляващи, така и опозиционни. Това им осигурява бърза публичност и създава илюзия за активност пред техния електорат. Но зад тази показност често липсва реална алтернатива или смислена програма.
Парадоксално, но дори в условията на политическо напрежение и разделение, повечето партии в парламента разбират, че има приоритети, които надхвърлят партийния интерес – като присъединяването на България към еврозоната и изпълнението на международните ангажименти. Вотовете на недоверие не заплашват сериозно стабилността на правителството, защото дори политическите опоненти разбират важността на дългосрочната стабилност.
Проблемът е, че с това поведение по-малките партии съзнателно ерозират парламентарната институция. Вместо да допринасят за качествени дебати и смислена опозиционна дейност, те превръщат Народното събрание в сцена на политически театър. Това води до деградация на парламентаризма и до все по-силно обществено разочарование от политическия процес. И не е изключено подобно поведение да се стимулира отвън.
С поведението си по-малките партии съзнателно рушат парламентаризма и това не води до нищо смислено освен до окарикатуряване на парламента. Те го правят нарочно и най-вероятно по поръчка отвън.
При това положение изглежда крайно време депутатите да се замислят за промяна в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (който има силата на закон). Необходимо е въвеждането на по-разумни срокове и ограничения – например да не се допуска внасянето на вот на недоверие толкова често, да се ограничи броят на формалните и неоснователни питания към министри. Така ще се опази и времето на парламента, и възможността министрите да си вършат работата.
Такъв подход не е най-либералното или демократично звучащо решение, но в контекста на системна злоупотреба с парламентарни механизми, то може да се окаже единственият начин да се възстанови нормалността в политическия процес.
