От пандемичния локдаун до днес – вече пета година, българското общество е заложник на едно особено шумно недоволство. Това на ресторантьорите, съдържателите на барове и клубове и хотелиерите, които упорито опитват да убедят клиентелата си – власт и общество, че без тях черните дни на българския просперитет дебнат изпод масите на заведенията им и апокалипсисът на българската икономка кипи под капаците на тенджерите.
В новинарския поток, независимо от дата на появата им, можем да прочетем следните съждения:
„Много ресторантьори вече са заявили намерение да се включат в инициативата. Нашето единствено искане е ДДС да бъде 9 процента, както преди“, коментира Еню Енев, заместник-председател на Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация (БХРА) и ръководител на Сдружение на ресторантьори и хотелиери „Тракия“ – Пловдив. Той изрази мнение, че ако ДДС остане на 20 процента, това ще доведе до съкращения на персонал и фалити на по-малките заведения, както се случи по време на ковид кризата.
Подобни твърдения не е необходимо да имат дата. Тяхното съдържание няма давност и е основен движещ мотив за израз на гражданско недоволство.
Интересно е как така преди това „преди“, когато ДДС беше отново 20 процента, нямаше недоволство, а в същото време кризата от Ковид-19 продължава само в ресторантите и към днешна дата?
В какво се изразява парадоксът? В това, че българинът е готов да бойкотира цените в хипермаркетите, но не и тези в най-ценното му – кръчмата. Там, където може да изрази най-силните си черти.
Изтъркано е, като аргумент, но е неоспоримо като факт – със свалянето на ДДС като антиковид мярка не се стигна до намаляване на цените в ресторантите. Дори – напротив, сметките бяха напомпани, та се стигна дотам една салата от домати и краставици да тръгва от 15 лв. Ковидът отмина и замина, но антикризисната мярка остана, както и цената на салатата. И тя остана антикризисна.
Сакралното пространство на кръчмата от времето на национално-освободителното движение, днес е преустроено в публичен дом на изкривения „автентичен“ патриотизъм, който се практикува под формата на мятане на салфетки, пушене на наргилета (ориенталска практика) със съмнителен ефект върху здравето на подрастващите и практикуване на (отново ориенталски) кръшни танци върху масата.
Кръчмата, за огромен наш срам и пропуск, се е превърнала в мястото, в което се „кове“ и формира моралът на днешния българин.
Протестиращите ресторантьори (интересно е как намират време да затворят ресторанта, за да протестират, което им генерира загуби) искат да убедят обществото, че всички останали трябва да плащат, но само те не. Защото им е скъпо. Защото ще фалират. Защото всички останали не са фалирали при 20% ДДС, но само те ще фалират. Защото техният бранш е толкова основополагащ, екзистенциално важен и от първа необходимост, че трябва да бъде запазен като национална ценност!
Протестите на бранша, бъдещето на който, и само от който, зависи държавата, браншът, и който единствен страда от 20-процентната ставка, са най-малкото цинични на фона на опитите държавата да осигури достъпни хранителни стоки от първа необходимост на нормални цени.
И отново: банално е, но е факт – опитват да ни убедят, че ресторантите са важен елемент от икономическата сигурност на държавата, но такива не са заведенията за книги, например. Читалищата, също толкова, ако не и повече сакрализирано пространство в българската история, тихичко са се свили в ъгъла, очаквайки да им бъдат метнати някакви подаяния. Ей така, без да протестират.
Трудно е да се изрече една много проста истина – това е протестът на електората, този, който гласува, защото му е осигурена работа. Това е протестът на организирания персонал, който припомня на когото трябва, че ако дойдат избори, резултатите от тях ще зависят от размера на ДДС.
Народ, който бойкотира краставиците от 6 лв. за килограм в хипермаркета, но плаща 20 лв. за „Шопска“, не може да бъде затрит.
